— Сигурно ще ти бъде трудно да свикнеш — ехидно подхвърли той, докато семейството седеше пред камината в приемната на къщата на Козимо в Рим.
— Не, Роберто. Хората от моя народ са свикнали да се приспособяват — отвърна тя. — Bi-lacio-raklo.
Начинът, по който завъртя очи, го накара да предположи, че последните й думи са някаква обида на нейния варварски език.
— Нали няма да бързате с децата?
— Напротив. Искам колкото може повече — замърка Мозел. — Луиджи трябва да има наследници.
Проницателните й очи втренчиха поглед в неговите. „Вещица — помисли си Роберто. — Проклета вещица!“ Накара го да побеснее от гняв. Богатството, което се полагаше на него, щеше да попадне в ръцете не просто на по-младия клон, а при наследници, които щяха да бъдат наполовина циганчета. Нямаше да допусне това. Той го заслужаваше далеч повече, отколкото малката уличница, за която обезумелият му братовчед се канеше да се ожени.
— Звучи чудесно — увери я Роберто. — Изтеглете датата на сватбата напред, за да започнете веднага.
Луиджи му намигна в знак на благодарност. Бе доволен, че братовчед му е променил мнението си. Бяха сплотено семейство и той не би искал нищо да промени това.
Сватбата бе ужасно изпитание. Роберто бе принуден да присъства в „Санта Мария“ на Ара Коели в Рим, традиционната романтична църква на върха на Камподолио, и да гледа как братовчед му, граф от династията Париджи, се венчава с една циганка. Едва не припадна от срам, докато стоеше с официалния си костюм с червена роза на ревера и осъзна, че до него са застанали нейните близки от варварското нечистоплътно племе. Графиня Мозел Париджи! Беше недопустимо, а чичо му Козимо като че ли напълно одобряваше брака. Този човек нямаше никаква чест. „Може би баба ми е изневерила на дядо ми“, помисли си Роберто и това предположение му донесе утеха. Ако бе вярно, значи Козимо и Луиджи изобщо не бяха Париджи.
Циганката бе облечена в червено. Червено! Беше му казала, че според тяхната традиция булката трябва да бъде в червено, което символизирало целомъдрието й. Сега стоеше там, в църквата, с огромна копринена рокля, пищна като маковете, с които бе осеян римският форум, държеше букет бели рози, а върху дългите й тъмни коси имаше венец от тях.
Беше красива. Беше секси. Той я желаеше.
Малката хитруша знаеше това и очите й му се усмихваха дяволито, докато жадно я поглъщаше с поглед при всяко семейно събиране. Тя го наричаше с разни имена на своя странен език и мърмореше на себе си, когато Роберто минаваше покрай нея. „Заклинания“, мислеше си той. Мразеше и нея, и Луиджи, който бе опетнил семейното име и чест. Но Роберто имаше лек за това. Плановете, които кроеше. Трябваше само да ги осъществи.
Козимо доживя да види Мозел бременна, но почина, преди да се роди внучето му. Луиджи бе неутешим и Роберто успя да убеди всички, че споделя скръбта на братовчед си, който вече бе негов шеф и единствен собственик на богатството на Париджи. Чичо Козимо бе завещал всичко на сина си и нищо на Роберто, принца. Дори малък дял. Вместо това завещанието съдържаше прочувствено писмо, в което той твърдеше, че е гледал на Роберто като на втори син. Роберто го бе изгорил.
Глупости. Ако бе втори син, щеше да получи наследство.
Козимо остави на Роберто нищожна сума, която едва му стигна да си купи нова вила и няколко непотребни вещи, например картини. Какво от това? Роберто не се интересуваше от тях. Единственото, от което се интересуваше, бе богатството на Париджи, но отново бе станал зависим от по-младата издънка.
— Трябва да се съвземеш — каза Роберто на Луиджи една вечер, когато братовчед му за пореден път избухна в плач. — Не бива да проявяваш слабост, баща ти не би искал това.
— Прав е, carissimo — съгласи се Мозел и погали косите на съпруга си. — Козимо не би искал да плачеш, когато детето се появи на бял свят.
За миг изражението на Луиджи стана по-ведро. Протегна ръка и докосна издутия корем на съпругата си.
— Кога ще се роди синът ми?
— Вчера ти казах. След месец — засмя се тя. — Всеки ден ме питаш! Но ще бъде дъщеря.
— Откъде знаеш?
— Сигурна съм. Чувствам го — загадъчно отвърна тя.
— Не бива да седиш в тази мрачна стая — настоя Роберто. — Освен това напоследък Рим е доста замърсен. Дим, вредни газове… Не влияят добре на бебетата. А и навсякъде фучат мотоциклети. Някой от тях може да блъсне Мозел.
Луиджи го изгледа тревожно и изтри сълзите си.
— Имаш право, Роберто.
— Детето ти трябва да се роди сред природата, сред горите.