Когато пристигна в хижата, Роберто бе усмихнат до уши. Мозел, вече възвърнала фигурата си три седмици след раждането, топло го поздрави, сякаш наистина бе брат на Луиджи. Бе облечена със синя рокля, която съвършено се съчетаваше с гарвановочерните й коси, и той си помисли колко е неустоима и каква наслада ще изпита, когато най-сетне бъде негова.
Бе убеден, че Мозел се чувства незадоволена с нещастник като Луиджи. Естествено, той никога не би се оженил за нея, но с удоволствие би я направил своя любовница. Представи си как страстта, която струи от цялото й тяло, го обгръща, преди да заличи нея и отрочетата й от лицето на земята.
Роберто полюля бебетата. Бяха малки грозни червеи със сини очи и тъмен мъх по главичките. Не изпита никакво угризение при мисълта за това, което възнамеряваше да стори с тях. Нямаше да разберат нищо. На тази възраст едва ли можеха да се нарекат хора. Великодушно реши да ги задуши с възглавница, преди пламъците да ги погълнат.
— Красавици — загука той и Мозел му се усмихна, когато се приближи да ги вземе. Едрите й гърди докоснаха ръката му през тънката й синя рокля и Роберто почувства възбуда при мисълта, че тя го желае.
Същата нощ, когато щастливите родители си легнаха, Роберто наля бензин и катализатор, които държеше в една пристройка, в специално изкопани канали. Жалко бе, че трябваше да жертва прекрасната си вила, но щом се добереше до парите, винаги би могъл да си построи друга…
На сутринта Роберто се погрижи да няма кой да му попречи. Изчака да дойде пощальонът, даде щедър бакшиш на прислужницата и я пусна да си тръгне по-рано. После, за негова радост, Луиджи сам предложи да отидат да пострелят по глигани, може би дори по елени…
„Фасулска работа“, каза си Роберто, когато застана на дванадесет метра зад Луиджи, прицели се внимателно в братовчед си и стреля.
Луиджи залитна и револверът падна от ръката му, а от главата му бликна струя кръв, преди да се строполи върху сухите клонки, които изпращяха под тежестта на тялото му.
Роберто дори не погледна назад, докато се отдалечаваше. Гората бе пълна с животни, най-вече диви свине, които щяха да се погрижат за останките на братовчед му. Много пъти бе ловувал там, сам или с Луиджи, и на графа никога не му бе хрумнало, че той е в опасност. По пътя обратно към хижата самодоволно си помисли, че Луиджи не бе усетил нищо. Сега бе в рая. Или в ада. На Роберто му бе все едно.
Усети възбуда, когато излезе от тъмния гъсталак и продължи към къщата. Какво ли щеше да изпита онази мръсница Мозел, чийто сексапил бе замъглил разсъдъка на братовчед му и целият свят бе видял един Париджи да се венчава с циганка? Щеше да се страхува и той с нетърпение очакваше това. Но дали щеше да бъде влажна и гореща, когато я обладае истински мъж? Въпреки волята си? Тази уличница… разбира се… щеше да й хареса…
Гневът и омразата на Роберто бяха примесени с неутолима страст. Мина покрай площадката и прекрачи прага на хола. Бе възбуден до пръсване. Прекоси кухнята и влезе във всекидневната, където очакваше да открие Мозел с децата й…
Наистина седеше там и кърмеше едното от бебетата. Едрите й гърди, сега още по-набъбнали от млякото, бяха неустоими. За секунда Роберто остана като вцепенен, с поглед, втренчен в нея, и с револвер в ръка.
Тя веднага разбра какво се е случило.
„Нищо чудно — тържествувайки, си помисли той. — Вещица“.
Мозел не каза нищо, а грабна телефона и понечи да позвъни за помощ.
— Няма сигнал — каза Роберто. — Кабелът е прекъснат.
— Защо? — изкрещя тя. — Защо?
Той сви рамене и се приближи.
— Аз съм принц Париджи, мръснице. Остави детето.
— Не! — извика Мозел и понечи да побегне.
Но Роберто вдигна оръжието и го насочи срещу другите бебета.
— Ако не искаш да пръсна мозъците им, ще правиш каквото ти кажа.
Мозел застина.
— Да — едва промълви тя. — Да, да.
Внимателно сложи детето си на дивана и то заплака, защото бяха прекъснали обяда му.
Звукът подразни Роберто.
— Влез в спалнята — нареди той — и се съблечи, кучко!
Разтреперана, покорно тръгна към спалнята. Щеше да се бори, може би щеше да успее да се измъкне. Мислеше единствено как да спаси децата си, децата на Луиджи. По-късно щеше да скърби за него…
Роберто застана пред нея с револвер, насочен към гърдите й. Тя бе крехко създание, тежеше не повече от четиридесет и пет килограма, а той имаше мускулесто тяло, издаващо забележителна самодисциплина.
— Бавно — каза Роберто със задоволство.
Мозел се подчини, разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода. Гърдите й, вече освободени от сутиена, бяха великолепни. Ефирните бели бикини също се спуснаха в краката й и тя остана съвсем гола. Вече превъзбуден, грубо я повали на леглото, смъкна панталоните си и я възседна.