— Марти, сдобиваме се с личности!
— С каквото и да е. Редно е било Майсторите да знаят, че някой ден ще разполагаме с нужното, за да вземаме собствени решения за своето бъдеще.
— И за тяхното ли?
— О, щях да му се извиня, след като го поставя на мястото му. Е, Даниел, не е ли вярно, че с успех се разпореждаш с другите?
— Марти, видя ли това изражение на лицето ти, отивам да си подрязвам розите! — Той се обърна към реда от храсти със зелени листа и черни цветове, големи колкото главата му.
Жената извика след него:
— Когато събереш достатъчно хора, ще се сдобиеш и с голям куп познания! Ето какво му казах. Също и на онези бин-джезъритки в кораба. Обясних им с колко много такива разполагам. Забелязал ли си, че им става неуютно, когато спрем погледа си върху тях?
Даниел се приведе към черните си рози. Тя продължи да гледа в него, опряла ръце под кръста си.
— Да не споменаваме ментатите — обади се след малко той. — Двама са на оня кораб, при това голи. Искаше да ги разиграваш ли?
— И Майсторите винаги правят опит да ги държат в ръцете си — отвърна тя.
— Да, но другият Майстор ще си навлече голяма беля, ако се опита да натвори нещо с този, дето наистина си го бива. — Даниел резна приземна издънка там, където се разклоняваше един от розовите му храсти, и допълни:
— Виж колко е хубав!
— Ментатите също! — извика жената. — Рекох им го. Има ги колкото щеш, а цената им е нищожна.
— Нищожна ли? Марти, не мисля, че са го разбрали. Светите майки да, но не и големият ментат. Той не се е връщал толкова много назад.
— Даниел, знаеш ли какво остави да си тръгне? — попита тя, приближила зад него. — Майсторът има в гърдите си неентропна капсулка, пълна с клетки на гола!
— Видях я.
— Затова ли им позволи да се измъкнат!
— Не съм го направил нарочно. — Ножиците защракаха в ръцете му. — Голи! Той ще е добре дошъл за тях.
ВМЕСТО ПОСЛЕСЛОВ
Ето още една книга, посветена на Бев — приятелката, съпругата, сигурния помощник и личността, която я озаглави. Посвещението е посмъртно, а словата по-долу, написани в утрото след нейната кончина, може би ще ви кажат нещо за вдъхновението.
Едни от най-хубавите думи, които мога да изрека за Бев, са, че в съвместния ни живот няма нещо, което бих искал да забравя, включително и изпълнения с изящество миг на нейната смърт. Тогава тя ми даде върховния дар на любовта си — кроткото преминаване в отвъдното без страх и сълзи, снемайки по този начин товара на собствените ми страхове. Има ли по-ценен дар от този да покажеш, че не си струва да се боиш от смъртта?
На официалния некролог пишеше: Бевърли Ан Стюарт Форбс Хърбърт, родена на 20 октомври 1926 г., Сиатъл, Вашингтон; починала в 17:05 на 7 февруари 1984 г., Кауалоа, Мауи. Знам, че това бе степента на официалност, допустима за нея. Тя ме накара да обещая, че няма да има погребение с общоприетата церемония — „свещеник, проповед и моето тяло на публично изложение.“ Както каза още: „Тогава не ще се намирам в онова тяло, но то заслужава по-голямо уважение, отколкото му дава излагането на открито.“
Тя настоя да не предприемам нищо друго освен кремирането й и разпръскването ма пепелта, останала от нея, в обичната й Кауалоа, „където почувствах толкова много мир и любов“. Единствената церемония — приятели и обичани близки, наблюдаващи разпиляването на пепелта й, докато се пее „Мост над развълнувани води“.
Бев добре знаеше, че ще има сълзи и тогава, и сега, когато пиша тези редове, но в последните си дни често говореше, че сълзите са ненужни. Според нея те бяха част от животинското ни начало. Кучето вие при загубата на стопанина си…
Друга част от човешкото съзнание бе заела доминиращо място в живота й — Духът. Но не в оня сантиментален религиозен смисъл, нито в онова, което идеалистите асоциират с подобно понятие. За Бев то бе светлината, с която съзнанието огрява всичко, пред което човек е изправен. Ето защо мога да кажа, че въпреки мъката и дори в тази мъка духът ми прелива от радост благодарение на любовта, която тя ми даде и продължава да го прави. Нищо в мъката по нейната смърт няма достатъчно висока цена, за да бъде равностойно на любовта, споделена от двама ни.
Изборът й на песента, която да бъде изпята при разпръскването на пепелта, бе свързан с онова, което ние често си казвахме един другиму: тя е мост за мен, а аз за нея. Това бе символът на нашия семеен живот.
Започнахме взаимното си споделяне, когато застанахме пред свещеник в Сиатъл на 20 Юни 1946 година. Прекарахме медения си месец на един наблюдателен пост за противопожарна защита на върха на хълма Кели в Националния горски масив Снокуелми. Обитаваното от нас помещение имаше площ от дванайсет квадратни фута, а стражевата кула бе само шест, като по-голямата част от тази площ се заемаше от дежурния наблюдател, с когото засичахме мястото на всеки появил се дим.