— Ако имаше нещо, което да може да се направи за него, щяхме да го сторим — озъби се старицата. — Теб може и да успеем да те спасим. Съмнително, ала е възможно. Но за баща ти нищо не можем да направим. Когато съумееш да приемеш това като факт, ти ще си получил един истински бин-джезъритски урок.
Пол видя как тези думи разтърсиха майка му. Той се вгледа в старицата. Как смееше тя да говори така за баща му? Откъде идваше тази нейна увереност? Мислите му кипяха от негодувание.
Светата майка погледна Джесика.
— Ти си го обучавала в подхода — личи си. Ако бях на твое място, бих постъпила по същия начин, а правилата да вървят по дяволите.
Джесика кимна.
— А сега те предупреждавам — продължи старицата — да изоставиш обичайната програма на обучението. Собствената му безопасност изисква усъвършенствуване на гласа. Той вече има добро начало в тази насока, но и двете знаем колко много още му е необходимо… и то крайно необходимо. — Тя пристъпи към Пол и го погледна внимателно. — Сбогом, младежо. Надявам се, че ще успееш. Ако ли не — ние все пак ще успеем.
Тя още веднъж погледна към Джесика. Двете жени си размениха едва доловим знак за взаимно разбиране. После старицата си излезе величествено с шумолящи поли, без изобщо да погледне повече назад. Стаята и хората в нея вече бяха изключени от мислите й.
Ала Джесика бе успяла да зърне лицето на светата майка, когато се извърна. Върху набръчканите бузи бе видяла сълзи. Сълзите бяха по-утешителни от всяка дума или знак, разменен помежду им през този ден.
„Чели сте, че на Каладън Муад’Диб не е имал другарчета връстници, с които да си играе. Твърде големи са били опасностите. Ала Муад’Диб е имал наистина отлични наставници. Имал е Гърни Халик — трубадура воин. Вие ще пеете някои от песните на Гърни, докато четете тази книга. Имал е Туфир Хауът — стария ментат, експерта по бойните изкуства, който предизвиквал страх дори в сърцето на императора. Имал е Дънкан Айдахо — майстора на шпагата на Гинъз¤, д-р Уелингтън Юи — име черно от предателство, ала лъчезарно от знания, лейди Джесика, която е напътствувала сина си при овладяването на бин-джезъритския подход, и естествено дук Лито, чиито достойнства като баща дълго време бяха пренебрегвани.“
Туфир Хауът се промъкна в учебната зала на замъка Каладън и тихо затвори вратата. Постоя така за миг с чувството, че е стар и уморен, много преживял и препатил. Болеше го левият крак — старата рана от саблен удар, получена по време на службата му при стария дук.
„Служил съм вече на три техни поколения“ — помисли си той.
Обходи с поглед просторната стая, грейнала от лъчите на обедното слънце, които струяха през прозорците на тавана, и видя, че момчето е седнало с гръб към вратата, погълнато от документи и карти, осеяли масата във форма на буквата „Г“.
„Колко ли пъти трябва да повтарям на този момък да не сяда никога с гръб към вратата?“ Хауът се окашля.
Пол остана приведен над заниманията си.
Над прозорците на тавана премина сянка на облак. Хауът отново се окашля.
Пол вдигна глава и заговори, без да се обръща:
— Знам. Седнал съм с гръб към вратата.
Хауът потули усмивката си и прекоси залата. Пол погледна побелелия старец, който се спря до единия ъгъл на масата. Очите на Хауът бяха като две зорки кладенчета, хлътнали в мургаво и дълбоко набраздено лице.
— Чух те, като мина по коридора — рече Пол. — Чух те и като отвори вратата.
— Някой би могъл да имитира стъпките ми.
— Ще усетя разликата.
„Сигурно би я усетил“ — помисли си Хауът. — „Тази вещица майка му явно го обучава в бин-джезъритските умения. Чудя се само какво ли мислят в скъпоценното й училище по този въпрос? Може и по тази причина да са изпратили тук старицата проктор — да вкара нашата лейди Джесика в пътя.“
Хауът издърпа един стол срещу Пол и седна с лице към вратата. Направи го многозначително, облегна се назад и заразглежда залата. Изведнъж го порази странният й вид — без по-голямата част от мебелите, които вече бяха отпътували за Аракис, тя изглеждаше съвсем чужда. Бе останала само една работна маса и огледало за фехтовка, чиито кристални призми стояха неподвижни. Чучелото-мишена до него бе кърпено и подпълвано и приличаше на древен пехотинец, осакатен и облъскан във войните.
„Това там съм аз“ — рече си Хауът.
— За какво си мислиш, Туфир? — попита Пол.
Хауът погледна момчето.
— Мислих си, че скоро всички ние ще си отидем оттук и вероятно никога повече няма да видим тази планета.