— Това натъжава ли те?
— Да ме натъжава ли? Глупости! Тъжно е да се разделяш с приятели. Планетата си остава само планета. — Той погледна картите върху масата. — А Аракис е само друга планета.
— Баща ми ли те изпрати да ме изпиташ?
Хауът се намръщи. Момчето притежаваше такава дарба да наблюдава! Той кимна.
— Според теб щеше да е по-приятно, ако беше дошъл самият той, ала трябва да разбереш колко много е зает. Той ще дойде по-късно.
— Учех за бурите на Аракис.
— За бурите значи.
— Май са твърде неприятни.
— Меко казано неприятни. Тези бури обхващат равнинни площи с дължина шест-седем хиляди километра и поглъщат всичко, което може да им даде някакъв тласък — кориолна сила¤, други бури, всичко, което съдържа макар и една унция енергия. Те могат да достигнат скорост до осемстотин километра в час, помитайки всяко незакрепено тяло, което се изпречи на пътя им — пясък, прах, всичко. Те могат да оглозгат плътта от костите и да натрошат костите на тресчици.
— Защо нямат метеорологичен контролен център?
— Аракис си има специфични проблеми, разноските са по-големи, а ще е необходимо поддържане и други подобни неща. Сдружението иска ужасно висока цена за спътников контролен център, а династията на баща ти не е от най-богатите, момко. Сам знаеш това.
— Виждал ли си някога свободните?
„Днес мисълта на момчето се стрелка във всички посоки“ — рече си Хауът.
— По всяка вероятност съм ги виждал — отвърна той. — Много малко се различават от обитателите на грейбъна¤ и синка¤. Всички носят онези страшни надиплени наметала. И вонят до небесата, когато се намират в затворено помещение. Вонята идва от костюмите, които носят — наричат ги „влагосъхраняващ蓤. Тези костюми преработват наново отделената от тялото течност.
Пол преглътна, внезапно усетил влагата в устата си, и си спомни, че бе сънувал, че е жаден. Това, че имаше хора, на които толкова им липсваше вода, та трябваше да преработват своята телесна влага, го изпълни с чувство на безутешност.
— Водата там сигурно е много ценна — рече той.
Хауът кимна, като си мислеше: „Може би ще успея да му внуша колко силен неприятел е тази планета. Лудост е да отидем там, без да имаме наум това предупреждение.“
Пол погледна нагоре към прозорците и осъзна, че бе започнало да вали. Видя как водата се разлива по сивия стъклит.
— Вода — рече той.
— Ще се научиш много да цениш водата — каза Хауът. — Като син на дука тя никога няма да ти липсва, ала ще видиш навред около себе си страданията на жаждата.
Пол облиза устни с език, припомняйки си деня преди една седмица и изпитанието на светата майка. Тя също бе споменала нещо за недостиг на вода.
— Ще разбереш какво представляват погребалните полета — бе казала тя. — Пустинята, която е безлюдна, пустошта, където не вирее нищо друго освен подправката и пясъчните червеи. Ще се почерняш около очите, за да намалиш блясъка на слънцето. Убежище ще наричаш всяка хралупа, в която ще си заслонен от вятъра и скрит от погледа. Ще пътуваш на собствените си два крака — без орнитоптер, кола или оседлан кон.
Пол обаче бе завладян тогава по-скоро от нейния тон — напевен и трепетен, отколкото от думите й.
— Когато заживееш на Аракис — бе казала тя, — земята ще е безлюдна. Луните ще ти бъдат приятели, а слънцето — твой враг.
Пол бе усетил, че майка му бе напуснала поста си до вратата и бе застанала до него. Тя бе погледнала към светата майка и бе попитала.
— Никаква ли надежда не виждате, ваша светост?
— Не и за бащата — старицата бе махнала с ръка на Джесика да замълчи и бе погледнала към Пол. — Хубавичко си го набий в главата, момко. Един свят се крепи на четири неща — и тя размаха четири кокалести пръста — …учението на мъдрия, справедливостта на силния, молитвите на добродетелния и храбростта на смелия. Ала всичко това не би струвало и пукната пара… — Тя сви пръстите си в юмрук — …без владетел, който да владее изкуството да управлява. Постави именно това в основата на своето управление.
Бе изминала седмица от деня, прекаран със светата майка. Ала едва сега думите й започваха да звучат с пълна сила. Докато седеше сега в учебната зала с Туфир Хауът, Пол почувствува как го пронизва страх. Той погледна към озадачения навъсен ментат насреща си.
— Къде се беше отнесъл пак? — попита Хауът.
— Ти видя ли светата майка?
— Онази вещица от „Бин Джезърит“ ли? — В очите на Хауът проблесна любопитство. — Видях я.
Пол пое два пъти дълбоко въздух.
— Тя каза нещо — той затвори очи, припомняйки си думите, и когато заговори, гласът му несъзнателно придоби тона на старицата. — „Ти, Пол Атреидски, потомък на крале и син на дук, ти трябва да се научиш да управляваш. Това е нещо, на което никой от твоите предшественици не успя да се научи.“¤ — Пол отвори очи и продължи: — Това ме ядоса и аз й казах, че баща ми управлява цяла една планета. А тя ми отговори: „Той я губи.“ А аз й казах, че баща ми получава по-богата планета. А тя рече: „Той ще загуби и нея.“ И ми се прииска да побягна и да предупредя баща си, ала тя каза, че той вече е предупреден — от теб, от майка ми, от много хора.