— Напълно вярно — промълви Хауът.
— Тогава защо заминаваме? — попита Пол.
— Защото такава е заповедта на императора. И защото все пак има надежда, независимо от това, какво е казала онази вещица. Какво още избълва този античен шадраван на мъдростта?
Пол сведе очи към дясната си ръка, свита в юмрук под масата. Бавно застави мускулите си да се отпуснат. „Тя придоби някаква власт над мен“ — помисли си той. — „Как?“
— Попита ме какво според мен значи да управляваш — рече Пол. — И аз й отвърнах, че това значи да заповядваш. А тя ми рече, че се налага да науча точно обратното на това, което съм учил досега.
„Тук е улучила съвсем точно“ — помисли си Хауът. Той кимна на Пол да продължи.
— Каза, че владетелят трябва да се научи да убеждава, а не да принуждава. Каза, че той трябва да даде най-доброто, което има, за да привлече най-достойните мъже.
— А как според тях баща ти е привлякъл мъже като Дънкан и Гърни? — попита Хауът.
Пол сви рамене.
— После каза, че един добър владетел трябва да изучи езика на този свят, който е различен за всяка отделна планета. Помислих, че иска да каже, че на Аракис не говорят галах¤, ала тя рече, че изобщо не става дума за това. Каза, че имала предвид езика на скалите и растенията, езика, който човек не слуша само с ушите си. А аз й рекох, че именно това д-р Юи нарича загадката на живота.
Хауът се засмя.
— Как й хареса това?
— Според мен полудя. Каза, че загадката на живота не е задача, която трябва да се решава, а действителност, която трябва да се изживее. Ето защо й цитирах първия закон на ментата: „Един процес не може да се опознае, като бъде преустановен. Опознаването трябва да се движи успоредно с протичането на процеса, трябва да се слее с него и да потече заедно с него.“ Това като че ли я задоволи.
„Той, изглежда, се съвзема от случилото се“ — помисли си Хауът. — „Но тази дърта вещица го е изплашила. Защо ли го е направила?“
— Туфир — обади се Пол, — дали на Аракис ще е толкова лошо, колкото казва тя?
— Нищо не може да е чак толкова лошо — отвърна Хауът и насила се усмихна. — Да вземем например свободните — отцепниците от пустинята. По първоначална приблизителна преценка мога да ти съобщя, че те са много, много повече на брой, отколкото империята подозира. Там живеят хора, момко, изключително много хора и… — Хауът допря жилест пръст до слепоочието си — …те мразят харконите с люта страст. Не трябва да изтървеш и думичка, за това, момко. Казвам ти го само като помощник на твоя баща.
— Баща ми е разказвал за планетата Салуса Секундус¤ — рече Пол. — Знаеш ли, Туфир, струва ми се, че Аракис прилича много на нея… може и да не е толкова ужасна, но ми прилича на нея.
— В действителност ние не знаем нищо за днешната Салуса Секундус — каза Хауът. — Знаем само какво е представлявала много отдавна… и то в общи линии. Ала съдейки по това, което се знае… може и да си прав.
— Дали свободните ще ни помогнат?
— Възможно е. Днес заминавам за Аракис. Междувременно грижи се за себе си, заради един старец, който те обича, чу ли? А сега стани и като послушно момче седни с лице към вратата. Не че в замъка съществува някаква опасност, а просто защото искам да си изградиш такъв навик.
Пол стана и заобиколи масата.
— Днес ли заминаваш?
— Да, днес, а ти ще ме последваш утре. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде на твоята нова планета. — Той сграбчи лакътя на дясната му ръка. — И гледай ръката, с която държиш ножа, да ти е винаги свободна, чу ли? А защитното ти поле — заредено докрай. — Той пусна ръката му, потупа Пол по рамото, завъртя се и бързо закрачи към вратата.
— Туфир! — извика Пол.
Хауът се обърна, преди да прекрачи прага.
— Не сядай с гръб към никоя врата!
По набръчканото лице се разля усмивка.
— В никакъв случай, момко. Разчитай на това. — И си излезе, като тихо затвори вратата след себе си.
Пол седна на мястото на Хауът и заподрежда книжата. „Само един ден още“ — помисли си той. Огледа стаята. „Заминаваме.“ Внезапно мисълта за заминаването стана по-осезаема откогато и да било. Спомни си още едно нещо, което старицата бе казала за света, че е единство от много неща — от хората, калта, растенията, луните, приливите и слънцата — непознатото единство, наречено природа, неразгадаемото единство, без никакъв усет за настоящето. И той се запита: „А какво представлява настоящето?“