Халик наблюдаваше това действие и се извъртя в последния миг, за да пропусне притъпеното острие да мине покрай гърдите му.
— Отлична скорост! — рече той. — Но беше целият открит за контраатака с шилото.
Пол отстъпи назад разочаровано.
— Трябва да те натупам по задните части за подобна небрежност — продължи Халик. Той взе един гол кинжал от масата и го вдигна нагоре. — В ръцете на някой враг това може да ти източи кръвта. Ти си възприемчив ученик, какво по-хубаво от това, но съм те предупреждавал, че даже и на игра не бива да допускаш в гарда си човек със смъртоносно оръжие в ръка.
— Струва ми се, че днес не съм в настроение за бой — рече Пол.
— Настроение ли? — Дори през филтъра на защитата гласът на Халик издаваше обидата му. — Какво общо има боят с настроението? Човек се бие, когато възникне необходимост — независимо от настроението! Настроението е нещо, което ти е необходимо за коне, любов или свирене на балисет. Но не и за бой!
— Съжалявам, Гърни.
— Не съжаляваш достатъчно!
Халик включи собствената си защита и се приведе с насочен напред кинжал в лявата си ръка и вдигната нагоре рапира в дясната.
— А сега наистина се защитавай! — Той отскочи високо настрани, после напред и мина в ожесточена атака.
Пол отстъпи, отбивайки удара. Чу пращенето, когато ръбовете на двете полета се докоснаха и взаимно се отблъснаха, и почувствува сърбежа от електрическия контакт по кожата си.
„Какво му е хрумнало на Гърни?“ — запита се той. — „Това вече не е игра.“ Пол присви лявата си ръка и измъкна камата от канията, пристегната на китката му.
— Май ти дотрябва още едно острие, а? — изръмжа Халик.
„Предателство ли е това?“ — учуди се Пол. — „Не и Гърни!“
Биеха се, обикаляйки из залата — замахване и париране, финт и контрафинт. Въздухът в защитните полета се замърси дотолкова от учестеното им дишане, че бавният обмен по преградните ръбове не смогваше да им достави пресни запаси. След всеки нов контакт на полетата миризмата на озон се усилваше.
Пол продължаваше да отстъпва, ала сега той насочи отстъплението си към работната маса. „Ако само успея да го приближа към масата, ще му покажа един номер“ — мислеше си Пол. — „Още една крачка, Гърни!“
Халик направи крачката.
Пол насочи париращия удар надолу, обърна се и видя, че рапирата на Халик се е запречила о ръба на масата. Той се хвърли настрани, насочи високо рапирата и влезе с камата към гърлото на Халик. Спря острието на два пръста от вратната вена.
— Това ли си търсиш? — прошепна Пол.
— Погледни тук долу, момко — задъхваше се Гърни.
Пол се подчини и видя кинжала на Халик, който бе под ръба на масата — върхът му почти докосваше слабините на Пол.
— Щяхме да сме неразделни в смъртта — рече Халик. — Ала признавам, че когато си принуден, се биеш по-добре. Май ти дойде настроението. — Той се ухили хищно и белегът от мастилена лоза се накъдри.
— Така, както се бе нахвърлил върху мен — рече Пол, — наистина ли щеше да ми източиш кръвта?
Халик изтегли кинжала и се изопна.
— Ако се беше бил дори съвсем малко под способностите си, щях здравата да те одраскам — белег, който да запомниш. Няма да допусна любимият ми ученик да бъде убит от първия изпречил се харконски скитник.
Пол изключи защитата си и се облегна на масата да си поеме дъх.
— Заслужавах си го, Гърни. Но ако ме беше ранил, това щеше да ядоса баща ми. Няма да позволя да те накажат заради мой провал.
— Колкото до това — рече Халик, — това щеше да бъде и мой провал. А ти не би трябвало да се тревожиш от един-два белега от тренировки. Имаш късмет, че белезите са ти толкова малко. А колкото до баща ти — дукът ще ме накаже само ако не успея да направя от теб първокласен боец. И наистина така щеше да се получи, ако не ти бях обяснил твоята заблуда по въпроса за настроението, в която ти така неочаквано изпадна.
Пол се изправи и прибра обратно камата в канията на китката.
— Ние тук не се занимаваме само с игри — рече Халик.
Пол кимна. Той долови нещо особено в необичайната сериозност в поведението на Халик и в сдържаната му напрегнатост. Погледна към моравия белег от мастилена лоза по брадата му и си припомни историята, как му е бил направен от Рабан Звяра в една харконска яма за роби на Гайъди Прайм. На Пол изведнъж му стана срамно, че дори за миг се бе усъмнил в Халик. После му дойде наум, че татуирането на белега е било придружено от болка — може би силна, колкото болката, причинена му от светата майка. Той пропъди тази мисъл: тя бе смазваща.