— Наистина е много стара. И нека това остане наша тайна, може ли? Родителите ви могат да си помислят, че е твърде ценна за толкова млад човек.
И Юи си помисли: „Майка му сигурно ще се замисли върху мотивите ми.“
— Ами щом… — Пол затвори книжката и я стисна в ръка — …щом е толкова ценна…
— Задоволете прищявката на стареца — помоли Юи. — Книжката ми беше дадена, когато бях много млад. — А си помисли: „Трябва да покоря не само разума, но и користолюбието му.“ — Отворете я на четиристотин шестдесет и седми стих, където е казано: „Всичко живо води своето начало от водата.“ На ръба на корицата има леко прекарана резка, за да се отбележи мястото.
Пол опипа корицата и намери две резки — едната по-плитка от другата. Натисна по-плитката, книжката се разтвори върху дланта му и увеличителят застана на мястото.
— Прочетете го на глас — рече Юи.
Пол облиза устни с език и зачете:
— „Помислете за това, че глухият не може да чува. Тогава каква глухота не ни се разрешава да притежаваме? Какви сетива ни липсват, че не можем да виждаме и да чуваме друг един свят, който ни заобикаля? Какво има около нас, че не можем да…“
— Престанете! — изрева Юи. Пол прекъсна четенето и впери поглед в него. Юи затвори очи и се помъчи да си възвърне самообладанието. „По каква прищявка на съдбата книгата се отвори на любимия откъс на моята Уана?“ Той отвори очи и видя, че Пол се е вторачил в него.
— Извинете — каза Юи. — Това беше… любимият откъс… на… покойната ми съпруга. Не е онзи, който исках да прочетете. Този откъс ми навява спомени, които са… мъчителни.
— На ръба има две резки — обясни Пол.
„Разбира се“ — помисли си Юи, — „Уана е отбелязала своя откъс. Неговите пръсти са по-чувствителни от моите и той е напипал нейната резка. Това беше случайност, нищо повече.“
— Книгата може да ви се стори интересна — рече Юи. — В нея има много историческа правда, както и полезна нравствена философия.
Пол сведе поглед към малката книжка в дланта си — каква миниатюрна вещ. И все пак тя съдържаше някаква загадка… нещо се бе случило, докато той четеше от нея. Усети, че нещо раздвижи ужасното му предназначение.
— Баща ви ще пристигне всяка минута — каза Юи. — Приберете книжката и я прочетете, когато сте свободен.
Пол докосна ръба на книжката, както Юи му бе показал. Тя се затвори. Той я пъхна в туниката си. Когато Юи му бе изкрещял, Пол за миг се бе уплашил, че ще си поиска книжката обратно.
— Благодаря ви за подаръка, д-р Юи — заговори с официален тон Пол. — Той ще остане наша тайна. Ако има някакъв дар или услуга, които желаете да получите от мен, моля ви, не се колебайте да ги поискате.
— Аз… нямам нужда от нищо — рече Юи. И си помисли: „Защо стоя тук и се самоизмъчвам? А измъчвам и този нещастен младеж… макар че той още не го съзнава. Ох! Проклети да са тези харконски зверове! Защо избраха мен за своя пъклен замисъл?“
„Как ще подходим, за да опознаем бащата на Муад’Диб? Дукът бе изключително сърдечен, изненадващо неприветлив човек: с неговата трайна обич към бин-джезъритската му дама, с мечтите, които таеше за своя син, и предаността, с която му служеха неговите приближени. И ето го застанал пред вас — човек, объркан от съдбата, самотна фигура, чиято известност е затъмнена от славата на неговия син. И все пак човек е длъжен да попита: «Какво друго е синът, ако не продължение на бащата?»“
Пол наблюдаваше как баща му влиза в учебната зала и видя как стражите застанаха на пост отвън. Един от тях затвори вратата. Както винаги Пол бе завладян от чувството за присъствие, което внушаваше баща му, от усещането, че е изцяло тук.
Дукът бе мургав и висок. Острите черти на ъгловатото му лице се сгряваха единствено от дълбоките сиви очи. Носеше черна работна униформа с червен герб с ястребов гребен на гърдите. Посребрен защитен пояс, патиниран от многократна употреба, опасваше плътно тънкия му кръст.
— Много ли си зает, синко? — попита дукът. Той приближи до масата, огледа книжата върху нея, обходи с очи залата, а после ги сведе отново към Пол. Чувствуваше се уморен и му беше болно, че трябва да прикрива умората си. „Трябва да използвам и най-малката възможност да си почивам по време на прехода до Аракис“ — мислеше си той. — „На Аракис изобщо няма да има почивка.“
— Не чак толкова — отвърна Пол. — Всичко е така… — Той сви рамене.
— Да. И така, утре заминаваме. Добре ще е да се настаним в нашия нов дом и да оставим всички тези неприятности зад гърба си.
Пол кимна, завладян неочаквано от спомена за думите на светата майка: „…за баща ти не можем да направим нищо“.