— Кои са те?
— Някои династии, за които знаехме, че са ни врагове, и други, които смятахме за приятели. Засега не е необходимо да им обръщаме внимание, защото има един друг, който е много по-важен — нашият многообичан падишах-император.
Пол се опита да преглътне, ала гърлото му внезапно бе пресъхнало.
— Не бихте ли могли да свикате Ландсрада и да разобличите…
— И да покажем на нашия враг, че знаем чия ръка държи ножа ли? Ех и ти, Пол — ние вече виждаме ножа. Кой знае накъде ще се насочи след това? Ако поставим този въпрос пред Ландсрада, това само ще създаде пълен хаос. Императорът ще отрече. Кой ще се осмели да му противоречи? Ще спечелим само малко време, но ще рискуваме да настъпи хаос. И откъде ще дойде следващият удар?
— Всички династии биха могли да започнат да трупат запаси от подправката.
— Нашите врагове са започнали по-рано — твърде голяма е преднината, за да я преодолеем.
— Императорът — рече Пол. — Това означава сардукарите¤.
— Несъмнено преоблечени в харконски униформи — каза дукът. — Ала въпреки това — те са воините фанатици.
— Как могат да ни помогнат свободните срещу сардукарите?
— Хауът говори ли ти за Салуса Секундус?
— За планетата-затвор на императора ли? Не.
— А какво би казал, ако тя представлява нещо повече от планета-затвор, Пол? Има един въпрос за имперския корпус на сардукарите, който никога не се задава: „Откъде са те?“
— От планетата-затвор ли?
— Все пак те са отнякъде.
— Ами допълнителните наборници, които императорът изисква от…
— В това именно ни карат да повярваме: те са само младите императорски наборници, които се обучават безупречно. Човек подочува по някоя случайна приказка за обучаващите се военни кадри на императора, ала равновесието в нашата цивилизация се запазва същото: въоръжените сили на Великите династии от Ландсрада, от една страна, и сардукарите заедно с допълнителните наборници, от друга. Заедно с допълнителните наборници, Пол. Сардукарите си остават сардукари.
— Но във всеки доклад за Салуса Секундус се казва, че тази планета е същински пъкъл.
— Безспорно. Но ако се наложи да възпиташ издръжливи, силни и жестоки хора, в условията на каква среда ще ги поставиш?
— Как би могъл човек да спечели предаността на такива хора?
— Съществуват изпитани начини: като се кокетира с убеждението им за тяхното превъзходство, загадъчността на тайното споразумение и солидарността на споделеното страдание. Това може да бъде постигнато. Постигано е в различни времена и на различни планети.
Пол кимна, без да сваля поглед от лицето на баща си. Той усети, че му предстои да чуе някакво откровение.
— Да вземем Аракис — продължи дукът. — Излезе ли човек извън градовете и гарнизонните селища, обстановката във всяко отношение наподобява на зловещата Салуса Секундус.
Очите на Пол се разшириха.
— Свободните!
— Там ние разполагаме с възможност за създаване на корпус, могъщ и безпощаден като този на сардукарите. Ще ми е необходимо търпение, за да ги обучавам тайно, и богатство, за да ги въоръжа прилично. Но свободните са там… и богатството от подправката също е там. Сега разбираш защо отиваме на Аракис, макар и да знаем, че капанът е там.
— Харконите не знаят ли за свободните?
— Харконите презират свободните, преследвали са ги за развлечение и дори изобщо не са си направили труда да ги преброят. Известна ни е харконската политика спрямо планетарните населения — да се правят колкото е възможно по-малко разходи за издръжката им.
Металните нишки в ястребовия герб върху гърдите на баща му проблеснаха, щом дукът промени позата си.
— Ясно ли ти е?
— Точно сега преговаряме със свободните — рече Пол.
— Заминаха пратеници начело с Дънкан Айдахо — каза дукът. — Горд и безмилостен човек е Дънкан, но обича правдата. Мисля, че ще допадне на свободните. Ако имаме късмет, те може да си създадат по него мнение и за нас: Дънкан — почтеният.
— Дънкан почтеният — повтори Пол — и Гърни храбрият.
— Добре го каза — рече дукът.
А Пол си помисли: Гърни е един от онези, които светата майка имаше предвид, крепител на светове… „храбростта на смелия“.
— Гърни ми каза, че днес си се представил добре по фехтовка — обади се дукът.
— На мен не ми каза същото.
Дукът се изсмя гръмогласно.
— Прецених, че Гърни трябва по-рядко да те хвали. Той твърди, че имаш безпогрешен усет — това са негови думи — за разликата между острието и върха на оръжието.