Навсякъде около лейди Джесика — в ъглите на голямата зала на замъка Аракийн или на отделни камари — бе отрупана опакованата им покъщнина; кутии, денкове, кашони и сандъци, някои от които все още неразопаковани. Тя чу как преносвачите от совалката на Сдружението стовариха в преддверието още една партида сандъци.
Застанала на едно място по средата на залата, Джесика бавно се въртеше, обхождаше с поглед потъмнялата резба, пролуките и дълбоките прозоречни ниши.
Очевидният анахронизъм, който представляваше това помещение, й напомняше за залата на сестрите в нейното училище „Бин Джезърит“. Само че в онази зала имаше топлина. Докато тук имаше само студени камъни.
Помисли си, че архитектът се бе върнал твърде далече в миналото за тези укрепени стени и потъмнели драперии. Сводестият таван се извисяваше два етажа над нея с огромните си напречни греди, за които тя бе убедена, че са докарани тук, на Аракис, на чудовищни цени. На никоя планета от тази система не растяха дървета, от които можеха да се направят такива греди — освен ако не бяха имитация на дърво.
Според нея не бяха.
По време на старата империя тази сграда бе служила за правителствен замък. Тогава на разходите не се е държало толкова. Било е преди харконите и тяхната нова мегалополия4 — Картаг — един долнопробен и покварен град на около двеста километра от Броукън Ланд. Лито бе постъпил мъдро, като бе избрал за седалище на правителството си този град. Името Аракийн звучеше добре и бе изпълнено с традиция. А беше и по-малък град — по-лесно можеше да се поддържа чист и да се защитава.
В преддверието отново се разнесе трополенето на разтоварвани сандъци. Джесика въздъхна.
Тя видя от дясната си страна, подпрян на един кашон, рисуваният портрет на бащата на дука. От него, подобно на оръфано украшение, висеше канап. В лявата си ръка Джесика продължаваше да стиска парче канап. До портрета имаше глава на черен бик, монтирана върху полирана дъска. Сега главата представляваше черен остров сред море от опаковъчна хартия. Гравираната метална поставка бе похлупена на пода, а лъскавата муцуна на бика сочеше към тавана, сякаш звярът бе готов да измучи предизвикателно сред тази кънтяща зала.
Джесика се запита какво ли я бе подтикнало да разопакова първо тези две неща — главата и портрета. Съзнаваше, че в това й действие се крие нещо символично. Не беше се чувствувала така уплашена и неуверена в себе си от деня, в който съгледвачите на дука я бяха взели от училището.
Главата и картината.
Те я караха да се чувствува още по-объркана. Тя потрепера и погледна високо нагоре към полегатите прозорци. Тук беше все още ранен следобед, а в тези широти небето изглеждаше черно и студено — много по-мрачно от топлата синева на Каладън. Прониза я остра болка по родната планета.
„Толкова си далече, Каладън!“
— Ето ни и нас!
Това бе гласът на дук Лито.
Тя се обърна и го видя, че се задава по сводестата галерия откъм трапезарията. Черната му работна униформа с червения ястребов гребен на гърдите бе прашна и раздърпана.
— Помислих, че може да си се загубила из този отвратителен замък — рече той.
— Каква неприветлива сграда — каза Джесика. Огледа високата му фигура и смуглата кожа, която й навяваше мисли за маслинени градини и златисто слънце по сини води. Сивото на очите му бе нежно прибулено, ала лицето бе хищно, изпито и скулесто. Внезапен страх за него скова гърдите й. Откакто бе взел решението да се подчини на заповедта на императора, той бе станал жесток и рязък.
— Целият град е неприветлив — добави тя.
— Това наистина е мръсен и прашен гарнизонен градец — съгласи се той. — Но ние ще го променим. — Дукът огледа залата. — Това тук са обществените помещения за тържествени случаи. Току-що надзърнах в някои от семейните апартаменти в южното крило. Те са много по-приятни. — Той се приближи и докосна рамото й, любувайки се на нейната величественост.
И дук Лито отново се замисли за незнайното й родословие — дали не бе потомка на някоя династия отцепник? Или на някой отлъчен член на кралското семейство? На вид тя бе по-царствена и от собствените деца на императора.
Под тежестта на погледа му тя леко се извърна настрани, застана в профил и той осъзна, че хубостта й не се изразява в никоя отделна черта. Лицето бе овално, под корона от коса с цвят на излъскан бронз. Очите бяха раздалечени, зелени и бистри като утринните небеса на Каладън. Носът бе малък, устата голяма и благородна. Фигурата й бе хубава, но слаба: източена, но с отънели заоблени форми.