Той си припомни, че послушничките в училище я бяха наричали „мършава“, така както му бяха докладвали неговите съгледвачи. Ала това определение прекалено простееше. Тя възвърна царствената красота в династията на атреидите. Бе доволен, че Пол се отнася с уважение към нея.
— Къде е Пол? — попита той.
— Някъде из замъка — имат занимания с Юи.
— Сигурно в южното крило — рече той. — Стори ми се, че чух гласа на Юи, ала не можах да отделя време да погледна. — Той сведе колебливо очи към нея. — Дойдох само за да окача ключа от замъка Каладън в трапезарията.
Тя затаи дъх и потисна порива си да протегне ръка към него. Да окачи ключа — в това действие имаше нещо безвъзвратно. Ала нито сега бе времето, нито тук бе мястото за утешения.
— На влизане видях нашето знаме да се вее над замъка — рече тя.
Той погледна към портрета на баща си.
— Къде се канеше да окачиш това?
— Тук някъде.
— Не — думата прозвуча ясно и категорично подсказвайки й, че би могла да си послужи с хитрост, за да го убеди, но че откритият спор е безполезен. И все пак тя трябваше да направи опит, па макар този опит само да й напомняше, че не би могла да го надхитри.
— Господарю — започна, — ако само би…
— Отговорът остава не. За срам и позор аз задоволявам почти всички твои прищевки, но тази — не. Току-що идвам от трапезарията, където има…
— Господарю! Моля те…
— Изборът е между твоето храносмилане и моето фамилно достойнство, скъпа — рече той. — Тези неща ще стоят окачени в трапезарията.
Тя въздъхна.
— Да, господарю.
— Можеш отново да се върнеш към навика си да вечеряш, когато е възможно, в своите покои. Ще очаквам да заемаш мястото си само в официални случаи.
— Благодаря, господарю.
— И не се дръж така хладно и официално с мен! Бъди благодарна, че не се ожених за теб, скъпа. Тогава щеше да бъде твое задължение да сядаш на масата с мен при всяко ядене.
Тя се овладя да не трепне и кимна.
— Хауът вече инсталира над масата в трапезарията нашия собствен детектор на отрови — продължи той. — В твоята стая е поставен портативен.
— Ти си предвиждал това… разногласие — рече тя.
— Скъпа, аз мисля и за твоето удобство. Наел съм ти и прислуга. Местни жители са, но ги е подбрал Хауът — всичките са от свободните. Ще вършат работа, докато нашите хора се освободят от другите си задължения.
— Може ли изобщо някой от тази планета да бъде наистина надежден?
— Всеки, който мрази харконите. Може би ще пожелаеш да задържиш главната икономка: шейдаут¤ Мейпс?
— Шейдаут — повтори Джесика. — Това титла на свободните ли е?
— Обясниха ми, че означава „човек, който се гмурка в кладенец“ — тълкувание, което тук има някакво важно значение. Като икономка може и да не ти направи особено впечатление, макар че в доклада си Дънкан и Хауът много я хвалят. Сигурни са, че иска да служи… по-конкретно, че иска да служи на теб.
— На мен ли?
— Свободните са узнали, че си бин-джезъритска възпитаница — обясни той. — Тук се ширят легенди за „Бин Джезърит“.
„Мисионария протектива“ — помисли си Джесика. — „Никое място не може да им убегне.“
— Означава ли това, че Дънкан е успял? — попита тя. — Ще станат ли свободните наши съюзници?
— Още нищо не се знае — отвърна той. — Дънкан смята, че те искат да ни наблюдават за известно време. Те обаче са обещали да преустановят набезите си срещу нашите отдалечени селища по време на религиозните празници. Това е много по-значимо постижение, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Хауът ми разказа, че свободните са представлявали дълбоко забит трън в петата на харконите и че мащабите на техните опустошения са били грижливо пазени в тайна. Едва ли щеше да е от полза за императора да научи за некадърността на харконската войска.
— Икономка от свободните — размишляваше гласно Джесика, като се върна към въпроса за шейдаут Мейпс. — Очите й ще са до дъно сини.
— Не се оставяй да те подвежда видът на тези хора — рече той. — У тях има дълбока сила и здрава жизненост. Според мен те са именно онова, което ни е необходимо.
— Това е опасна игра — отбеляза тя.
— Хайде да не разискваме отново този въпрос — рече той.
Джесика се усмихна насила.
— Ние наистина сме обречени, в това няма съмнение. — Тя изпълни съкратеното упражнение за успокояване — две дълбоки вдишвания, ритуалната мисъл и после продължи: — Като разпределям стаите, имаш ли някакви по-особени изисквания какво да ти отделя?
— Трябва да ме научиш някой ден как постигаш това — рече той. — Как се отърсваш от грижите и се залавяш с практически дела. Това трябва да е бин-джезъритско умение.