— Това е женско умение — отвърна тя.
Дукът се усмихна.
— И така, разпределението на стаите: осигури ми просторна канцелария в съседство със спалното ми помещение. Тук ще има много повече писмена работа, отколкото на Каладън. Разбира се, и караулно помещение. Това ще е достатъчно. Не се тревожи за безопасността на замъка. Хората на Хауът са го прегледали основно.
— Сигурна съм в това.
Той погледна ръчния си часовник.
— И можеш да се погрижиш всички наши часовници да бъдат сверени по местното аракийско време. Възложил съм на един техник да свърши тази работа. Скоро ще дойде. — Дукът отмахна от челото й кичур коса — А сега трябва да се връщам на космодрума. Втората совалка с резервните членове на щаба ми ще кацне всяка минута.
— Не би ли могъл да ги посрещне Хауът, господарю? Ти имаш толкова уморен вид.
— Милият Туфир е зает дори повече от мен. Известно ти е, че тази планета гъмжи от харконски интриги. Освен това ще трябва да убеждавам някои от опитните търсачи на подправка да не заминават. Знаеш, че при промяната на владението те имат право на избор, а този планетолог, когото императорът и Ландсрада са назначили за арбитър на промяната, е неподкупен. Той разрешава правото на избор. Около осемстотин опитни работници чакат да излетят на борда на совалката с подправката, а наблизо стои в готовност товарен кораб на сдружението.
— Господарю… — тя се поколеба да продължи.
— Да?
— Няма да успея да го убедя да не се опитва да направи тази планета безопасна за нас — помисли си Джесика. — А и не мога да прилагам спрямо него моите хитрини.
— За колко часа ще наредите да се сервира вечерята? — попита тя.
„Не това се канеше да каже“ — помисли си той. — „Ааах, моя Джесика, как бих искал да сме някъде другаде, където и да е, само да сме далеч от тази ужасна планета — съвсем сами, ние двамата, без никакви грижи.“
— Ще вечерям в офицерската трапезария на космодрума — отвърна той. — Ще се прибера много късно. И… ъъ… ще изпратя караулна кола за Пол. Искам той да присъствува на стратегическото ни съвещание.
Окашля се, сякаш се канеше да каже още нещо, после без предупреждение се обърна и излезе навън към преддверието, където тя чу, че стовариха нова партида сандъци.
Гласът му, властен и надменен, с който винаги говореше на слугите, когато бързаше, се разнесе оттам:
— Лейди Джесика е в голямата зала. Иди незабавно при нея.
Входната врата се хлопна.
Джесика се извърна и застана с лице към портрета на бащата на Лито. Той бе нарисуван от известния художник Алби по времето, когато старият дук е бил на средна възраст. Беше нарисуван в костюм на матадор, с пурпурна къса пелерина, преметната върху лявата му ръка. Лицето младееше — едва ли бе по-сбръчкано от лицето на Лито сега, и имаше същите ястребови черти, същия мрачен, втренчен поглед. Тя притисна юмруци о хълбоците си и впи очи в портрета.
— Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си! — изрече шепнешком.
— Какви са заповедите ви, благородна?
Беше женски глас — тъничък и упорит. Джесика се обърна и видя някаква топчеста сивокоса жена в безформена широка, кафява като на робиня рокля. Жената бе толкова сбръчкана и изсушена на вид, колкото бе и всяка фигура от тълпата, която тази сутрин ги бе приветствувала по протежение на пътя от космодрума до замъка. Джесика си помисли, че всеки местен жител, когото бе виждала на тази планета, приличаше на сушена слива и бе недохранен. И въпреки това Лито бе казал, че те са силни и жизнени. А и тези очи, разбира се, тези езерца от най-наситено, най-тъмносиньо, без никакво бяло — потайни и загадъчни. Джесика насила отмести поглед.
Жената кимна вдървено и каза:
— Наричат ме шейдаут Мейпс, благородна. Какви са вашите заповеди?
— Можеш да се обръщаш към мен с „господарке“ — отговори Джесика. — Аз не съм от благороден произход. Аз съм наложницата на дук Лито.
Последва същото странно кимване и жената вдигна към Джесика поглед, в който се четеше лукав въпрос.
— В такъв случай има ли и съпруга?
— Няма и никога не е имало. Аз съм единствената… спътница на дука, майката на определения му наследник.
Дори и докато говореше, Джесика вътрешно се смееше на високомерието, вложено в думите й. „Какво бе казал свети Августин?“ — запита се тя. — „«Разумът заповядва на тялото и то му се подчинява. Разумът заповядва на себе си и среща отпор.» Да. напоследък срещам все по-често отпор. Самата аз бих могла да прибегна до мълчаливо отстъпление.“
Навън, откъм пътя, се разнесе необикновен вик. Викът се повтори: „Суу-суу-сук!“¤, после „Икут-ей! Икут-ей!“¤ И отново: „Суу-суу-сук!“