Мейпс обаче държеше ножа така, сякаш бе готова да го използува.
— Да не би да си помисли — заговори Джесика, — че макар и веща в загадките на Великата майка, аз няма да познавам Вестителя?
Мейпс спусна надолу ножа.
— Господарке, когато човек е живял толкова дълго с прорицанието, мигът на апокалипсиса е сътресение за него.
Джесика се замисли за прорицанието — за шария¤ и за цялата паноплия профетикус, които Мисионария протектива на „Бин Джезърит“ бе посадила тук преди векове — чиито проповедници са несъмнено отдавна измрели, но постигнали целта си: внушаването на защитните легенди в съзнанието на тези хора за деня, когато може да потрябват на „Бин Джезърит“.
И така, този ден бе дошъл. Мейпс върна ножа в ножницата и каза:
— От неустойчивите остриета е, господарке. Дръжте го близо до тялото си. След повече от седмица далеч от човешка плът ножът започва да се разпада. Той е ваш, зъб от вестител¤, ваш, докато сте жива.
Джесика протегна дясната си ръка и реши да опита една рискована хитрина.
— Мейпс, ти прибра острието в ножницата, без то да е оцапано с кръв.
Като изпъшка, Мейпс пусна ножницата с острието в ръката на Джесика и стенейки, разкъса кафявото елече:
— Вземете водата на моя живот!
Джесика издърпа острието от ножницата. Как само светеше то! Тя насочи върха към Мейпс и видя как страх, по-силен и от смъртен ужас, обзе жената.
Дали върхът не е отровен? — запита се Джесика. Тя изправи нагоре върха и с ръба на острието направи лека драскотина върху лявата гръд на Мейпс. Бликна кръв, която спря почти веднага. „Мигновено съсирване“ — помисли си Джесика. — „Дали не е влагоконсервираща мутация?“
Тя прибра острието в ножницата и каза:
— Закопчей си роклята, Мейпс!
Треперейки, Мейпс се подчини. Сините до дъно очи се впиха в Джесика.
— Вие сте наша — промълви тя. — Вие сте Очакваната.
В преддверието отново се разнесе шум от разтоварване. Мейпс бързо сграбчи ножницата с ножа и го скри в елечето на Джесика.
— Онзи, който види този нож, трябва да бъде пречистен или убит — изръмжа тя. — Това нали ви е известно, господарке?
„Вече ми е известно“ — помисли си Джесика.
Преносвачите си отидоха, без да се натрапват в голямата зала.
Мейпс се успокои и заговори:
— Непречистените, които са видели кристалния нож, могат и да не напуснат Аракис живи. Никога не забравяйте това, господарко. На вас ви е поверен кристален нож. — Тя си пое дълбоко въздух. — Сега вече нещата ще си тръгнат по реда. Те не бива да се пришпорват. — Тя огледа натрупаните сандъци и камарите багаж наоколо. — А докато му дойде времето, за нас тук има доста работа.
Джесика се поколеба.
„Нещата ще тръгнат по реда си.“ Това бе един от изтърканите лозунги от арсенала от заклинания на Мисионария протектива. „Пристигането на светата майка, за да ви спаси.“
„Но аз не съм света майка!“ — помисли си Джесика. И след това: „Какво са насадили тук? Това е наистина отвратителна планета!“
Мейпс попита с най-обикновен тон:
— Какво ще наредите да направя най-напред, господарке?
Инстинктът предупреди Джесика да запази същия нехаен тон.
— Онзи портрет на стария дук трябва да се закачи на една от стените в трапезарията. Главата на бика трябва да се постави на отсрещната стена.
Мейпс отиде до главата на бика.
— Какъв ли огромен звяр е бил, за да е имал такава глава — рече тя. И се наведе. — Ала първо ще трябва да почистя това, нали, господарке?
— Не.
— Но върху рогата му има спечена мръсотия.
— Това не е мръсотия, Мейпс. Това е кръвта на бащата на нашия дук. Тези рога са напръскани с прозрачен фиксаж само няколко часа, след като този звяр е убил стария дук.
Мейпс се изправи.
— А, така ли! — рече тя.
— Просто кръв — продължи Джесика. — И при това стара. Иди и намери някой да ти помогне да ги закачиш. Проклетите неща тежат.
— Да не си помислихте, че съм се разстроила при вида на кръвта? — попита Мейпс. — Аз съм дъщеря на пустинята и съм виждала твърде много кръв.
— Ясно ми е… че си виждала — рече Джесика.
— Случвало се е да виждам и от моята — рече Мейпс. — И то повечко, отколкото източихте с вашата жалка драскотина.
— Да не би да трябваше да те порежа по-дълбоко?
— О, не! Телесната вода е достатъчно оскъдна и без да се пръска разточително от нея из въздуха. Вие постъпихте правилно.
И Джесика, отбелязвайки думите и тона, схвана скрития по-дълбоко намек в израза „телесната вода“. Тя отново почувствува, че я потиска значението на водата на Аракис.
— На коя стена в трапезарията да окача тези красоти, господарке? — попита Мейпс.