„Колко е практична тази Мейпс!“ — помисли си Джесика и каза:
— Прецени сама, Мейпс. Всъщност няма кой знае какво значение.
— Както наредите, господарке. — Мейпс се наведе и започна да сваля опаковката и канапа от главата.
— Да убиеш стария дук, а? — изтананика тя.
— Да повикам ли някой работник да ти помогне? — запита Джесика.
— Ще се справя, господарке.
„Да, тя ще се справи“ — помисли си Джесика. — „Ето кое е характерното за това същество от свободните: настървението да се справи.“
Джесика усети хладната ножница на кристалния нож под елечето си и се замисли за далечния прицел на планирането на „Бин Джезърит“, което тук бе изковало още една брънка. Благодарение на това планиране тя бе оцеляла от смъртоносна криза. „Нещата не бива да се пришпорват“ — бе казала Мейпс. Ала въпреки това се налагаше темпо на стремително препускане към тази планета, което изпълваше Джесика с лошо предчувствие. И нито цялата подготвителна работа на Мисионария протектива, нито щателният оглед на Хауът на тази скална грамада с назъбени стени можеше да разпръсне това й чувство.
— Като свършиш с окачването на тези неща, започни да разопаковаш сандъците — нареди Джесика. — У единия от преносвачите в преддверието са всичките ключове и той знае къде трябва да се подредят нещата. Вземи от него ключовете и списъка. Ако има нещо неясно, аз ще бъда в южното крило.
— Както наредите, господарке — отвърна Мейпс. Джесика се обърна, като си мислеше: „Хауът може и да смята този замък за безопасен, ала в него има нещо нередно. Аз го усещам.“
Джесика изпита неотложна нужда да види сина си. Тя тръгна към сводестия вход, който водеше до галерията към трапезарията и семейните крила. Крачеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая почти затича.
Зад гърба й Мейпс спря да сваля опаковката от главата на бика и погледна към отдалечаващата се фигура.
— Тя наистина е Очакваната — промълви. — Горката.
„Юи! Юи! Юи! — се пее в припева. — Дори милиони пъти да умре, нямаше да е достатъчно за Юи!“
Вратата бе открехната и Джесика прекрачи и влезе в стая с жълти стени. На лявата стена имаше дълъг нисък диван от черна кожа, два празни шкафа за книги и висяща гарафа за вода, по чиято тумбеста част сивееше прах. Отдясно, отстрани на друга една врата бяха поставени още празни шкафове за книги, писалище от Каладън и три стола. До прозорците отсреща, застанал с гръб към нея, стоеше д-р Юи — цялото му внимание бе насочено към външния свят.
Джесика направи още една безшумна стъпка напред.
Тя забеляза, че сакото на д-р Юи бе смачкано, а близо до левия му лакът имаше бяло петно, като да се бе оцапал с тебешир. В гръб той приличаше на безплътна върлинеста фигура, покрита с прекалено широки черни дрехи, сякаш карикатура, заела поза за резки движения по волята на някой кукловод. Само квадратната му едра глава, с дългата, черна като абанос коса, хваната на рамото в сребърния пръстен на училището „Сук“, приличаше на жива — тя се обръщаше едва-едва, за да проследи някакво движение навън.
Джесика отново огледа стаята, без да открие и следа от сина си, но знаеше, че затворената врата отдясно води към малка спалня, за която Пол бе казал, че му допада.
— Добър ден, д-р Юи — поздрави тя. — Къде е Пол?
Той сякаш кимна на нещо отвън през прозореца и заговори разсеяно, без да се обръща:
— Вашият син се умори, Джесика. Изпратих го в съседната стая да си почине.
Изведнъж се вцепени и се обърна с мустаци, увиснали над моравите устни.
— Простете ми, господарко! Мислите ми бяха толкова надалеч… аз… не ми е минало и през ум да фамилиарнича.
Тя се усмихна и протегна дясната си ръка. За миг се побоя, че той може да коленичи:
— Уелингтън, моля ви.
— Да ви нарека по име… аз…
— Ние се познаваме от шест години — рече тя. — Много отдавна е трябвало да отпаднат формалностите помежду ни — поне когато сме сами.
Юи си позволи да се усмихне леко, мислейки си: „Убеден съм,че тази хитрина успя. Сега вече каквото и необичайно нещо да забележи в поведението ми, тя ще го отдаде на притеснение. И няма да търси по-дълбоки причини, щом вече знае отговора.“
— Страхувам се, че се бях замислил — рече той. — Особено когато… ви съчувствувам… боя се, че в мислите ми вие сте… просто Джесика.
— Да ми съчувствувате ли? За какво?
Юи сви рамене. Много отдавна той бе схванал, че Джесика не е надарена с безпогрешен усет за истината, какъвто притежаваше неговата Уана. Ала въпреки това, винаги когато бе възможно, той говореше истината пред Джесика. Така бе по-безопасно.