— Вие сигурно сте разгледали тази планета, гос… Джесика. — Той се запъна на името и продължи: — Каква пустош след Каладън. Ами хората! Онези жени, които подминавахме по пътя за насам — те ридаеха под покривалата си. И как само ни гледаха!
Тя скръсти ръце на гърдите си, притисна ги здраво и почувствува под тях кристалния нож — острието, шлифовано от зъб на пясъчен червей, ако можеше да се вярва на приказките.
— Това е така, защото сме им непознати — разни хора, разни нрави. Те са познавали единствено харконите. — Погледът й го подмина и се насочи навън, през прозореца. — В какво се бяхте загледали?
Той се обърна отново към прозореца.
— В хората.
Джесика застана до него и погледна наляво, към фасадата на сградата, където бе насочен погледът на Юи. Там растяха в редица двадесет палмови дървета — земята под тях бе гола и чисто преметена. Мрежеста ограда отделяше дърветата от пътя, по който минаваха хора, облечени в дълги роби. Джесика долови леко трептене във въздуха между оградата и хората — защитното поле на замъка — и продължи да оглежда минаващата тълпа, чудейки се какво ли толкова намира в тях Юи.
Отговорът изплува и тя долепи длан до бузата си. Начинът, по който минаващите хора гледаха палмовите дръвчета! Тя съзря завист, известна омраза… и дори надежда. Всеки човек оглеждаше тези дървета с каменно лице.
— Знаете ли какво си мислят? — попита Юи.
— Да не би да се занимавате с разчитане на мисли? — попита в отговор Джесика.
— Само на тези мисли — отвърна той. — Те гледат дръвчетата и си мислят: „Ето сто души от нас.“ Това си мислят.
Тя го погледна озадачено и с неодобрение.
— Защо?
— Това са финикови палми — отвърна той. — За една финикова палма са необходими четиридесет литра вода на ден. Докато за един човек са потребни осем литра. Следователно една палма се равнява на пет души. Палмите навън са двадесет — или сто души.
— Но някои от тези хора гледат към дърветата с надежда.
— Те пък се надяват, че някоя фурма може да падне, само че сега не им е сезонът.
— Ние гледаме на тази планета с много критично око — рече Джесика. — Тук има както надежда, така и опасност. Подправката би могла да ни направи богати. С едно солидно богатство ние бихме могли да превърнем този свят в каквото си пожелаем.
И тя тихичко се присмя на себе си: „Кого съм седнала да убеждавам?“ Смехът се отрони неволно от устните й, но излезе крехък и невесел.
— Само дето човек не може да си купи безопасност — добави.
Той се извърна настрани, за да скрие лицето си от нея. „Ако само можех да мразя тези хора, вместо да ги обичам!“ По своите обноски, а и по много други неща Джесика приличаше на неговата Уана. Ала дори тази мисъл носеше непреклонност, която го каляваше за неговата цел. Методите на харконската жестокост бяха нечестни. Може би Уана не бе убита. Той трябваше да се увери.
— Не се тревожете за нас, Уелингтън — каза Джесика. — Тази грижа е наша, не ваша.
„Тя смята, че аз се тревожа за нея!“ — Той премигна, за да не се разплаче. — „И аз наистина се тревожа. Но трябва да застана пред този мръсен барон, извършил замисленото от него злодейство, и да се възползувам от единствената си възможност да му нанеса удар тогава, когато е най-слаб — в часа на неговото злорадство.“
Той въздъхна.
— Дали Пол ще се събуди, ако надникна при него? — попита тя.
— В никакъв случай. Аз му дадох приспивателно.
— Добре ли понася промяната? — запита Джесика.
— С изключение на това, че е малко преуморен. Раздразнителен е, но кое петнадесетгодишно момче няма да бъде при тези обстоятелства? — Той отиде до вратата и я отвори: — Ето го.
Джесика го последва и надзърна в сенчеста стая.
Пол лежеше върху тясно походно легло, пъхнал едната си ръка под леката завивка, а другата отметнал назад, над главата си. Щорите на един прозорец близо до леглото хвърляха сенки по лицето и одеялото му.
Джесика впи очи в сина си, забеляза колко много овалната форма на лицето му прилича на нейната. Косата обаче бе взел от дука — гарвановочерна и рошава. Дълги мигли скриваха очи с оттенъка на липов цвят. Джесика се усмихна, чувствувайки как страховете й се стопяват. Тя ненадейно бе обзета от мисълта за генетични следи в чертите на своя син — ето ги нейната форма на очите и лицевият контур, ала резките черти на бащата изпъкваха изпод контура, така както зрелостта избуява от детството.
Тя си мислеше за чертите на момчето като за грижливо пресяване на произволни замисли — безкрайни върволици от случайности, които се пресичат в тази брънка. При тази мисъл й се прииска да коленичи до леглото и да вземе сина си в своите обятия, ала я възпря присъствието на Юи. Тя отстъпи назад и тихо затвори вратата.