— За какво се замислихте? — запита тя.
— Мисля си, че точно сега на свободния пазар подправката носи шестстотин и двадесет хиляди солария за десет грама. С такова богатство могат да се купят много неща.
— Даже и у вас ли вече се е породила алчност, Уелингтън?
— Не алчност.
— А какво тогава?
Той сви рамене.
— Лекомислие — той впери поглед в нея. — Можете ли да си припомните какъв бе вкусът на подправката, когато я опитахте за първи път?
— Като на канела.
— Но никога не е един и същ — рече той, — Подправката е като живота — всеки път, когато я вземаме, тя ни се показва с различно лице. Някои твърдят, че създавала рефлекс за привичен вкус. Организмът, запомнил веднъж, че едно нещо е добро за него, вече приема вкуса му като приятен — леко еуфоричен. А както и живота този вкус никога не може да бъде изцяло обхванат.
— Мисля, че ще е много по-мъдро да станем отцепници и да се заселим извън обсега на империята — рече тя.
Той разбра, че Джесика не го слуша, и се съсредоточи върху думите й, питайки се: „Да, наистина — защо ли не го е накарала да постъпи така? Тя е в състояние да го накара да направи почти всичко.“
Той заговори припряно, защото не се канеше да лъже, а и променяше темата.
— Ще го приемете ли за много дръзко от моя страна… Джесика, ако ви задам един личен въпрос?
В необясним пристъп на безпокойство тя се притисна о перваза на прозореца.
— Разбира се, че не. Вие сте ми… приятел.
— Защо не сте накарали дука да се ожени за вас?
Тя се завъртя с вирната глава и гневен поглед:
— Да го накарам да се ожени за мен ли? Но…
— Не трябваше да питам — рече той.
— Не, защо — тя сви рамене. — За това има сериозна политическа причина — докато моят дук е неженен, някои от великите династии все още могат да се надяват да се сродят с него. А и… — Тя въздъхна. — Да подтикваш хората, насила да ги подчиняваш на волята си, това може да ти създаде цинично отношение към човешкия род. То опозорява всяко нещо, до което се докосне. Ако го накарам да направи… това, тогава то няма да е негово дело.
— Същото би казала и моята Уана — промълви той.
Това също бе истина. Той постави ръка на устата си, преглъщайки конвулсивно. Никога не бе се намирал така близо до границата да се разприкаже, да признае двойствената си роля.
Джесика заговори и мигът отмина.
— Освен това, Уелингтън, в дука всъщност съжителствуват двама души. Единия от тях обичам твърде много. Той е чаровен, остроумен, внимателен и… нежен — всичко, за което една жена може да мечтае. Другият обаче е… неприветлив, безсърдечен, взискателен, себелюбив — рязък и свиреп като зимен вятър. Това е човекът, моделиран от бащата. — Лицето й се изкриви. — Да можеше да е умрял, когато моят дук се е родил!
Сред настъпилото мълчание се долавяше как полъхът на вентилатора докосва пердетата.
След малко тя си пое дълбоко въздух и каза:
— Лито е прав — тези стаи са по-приятни от помещенията в другите крила на замъка. — Тя се обърна и обходи с поглед стаята.
— Ще ме извините ли, Уелингтън. Искам да огледам още веднъж това крило, преди да разпределя стаите.
Той кимна.
— Разбира се. — И си помисли: „Ако само би могло да не правя това, което трябва да направя!“
Джесика отпусна ръце, тръгна по посока на коридора, поспря се за миг колебливо и после излезе. „През цялото време, докато разговаряхме, той криеше нещо, премълчаваше нещо“ — мислеше си тя. — „Несъмнено за да пощади чувствата ми. Той е добър човек.“ — Тя отново се поколеба и почти се обърна да пресрещне Юи и да изтръгне тайната му. Но това само ще го засрами и ще го уплаши, ако разбере, че мислите му се четат толкова лесно. Трябва да имам по-голямо доверие в приятелите си.
„Мнозина са отбелязвали бързината, с която Муад’Диб е изучил потребностите на Аракис. Бин-джезъритските възпитаници, естествено, познават принципа на тази бързина. На останалите можем да кажем, че Муад’Диб учеше бързо, защото знаеше от първоначалното си обучение как трябва да се учи. А най-първият урок му бе дал пълната увереност, че може да учи. На човек му става страшно, като разбере колко хора не вярват, че могат да учат, и колко други още смятат, че учението е трудна работа. Муад’Диб знаеше, че всяко преживяване е отделен урок.“