Пол лежеше в леглото и се преструваше на заспал. Не беше никак трудно да скрие в ръката си сънотворното хапче на д-р Юи и да се престори, че го гълта. Едва се въздържа да не се разсмее. Дори майка му бе повярвала, че е заспал. Бе му се приискало да скочи и я помоли да му разреши да разгледа замъка, ала бе убеден, че тя няма да одобри това. Нещата бяха все още твърде несигурни. Не. Този начин бе най-добрият.
Ако се измъкна без разрешение, няма да наруша никакви разпореждания. Аз ще стоя само в онези места в замъка, където е безопасно.
Той чу майка си и Юи да разговарят в другата стая. Думите им смътно се разбираха — нещо за подправката… харконите. Разговорът ту започваше, ту замираше.
Погледът на Пол се насочи към украсената с резба лицева дъска на кревата му — фалшива дъска, прикрепена към стената, върху която бяха замаскирани копчетата за различните удобства в стаята. Върху дървото бе изобразена една подскочила нагоре риба, а под нея плътни кафяви вълни. Пол знаеше, че ако натисне единственото видимо око на рибата, ще светнат суспенсорните лампи в стаята. Завърти ли едната от вълните — включваше се регулаторът на вентилацията. Друга вълна променяше температурата.
Пол тихичко се надигна. От лявата му страна имаше опрян до стената шкаф за книги. Той се завърташе и откриваше килер с чекмеджета от едната страна. Дръжката на вратата, която водеше към коридора, бе монтирана върху преграда срещу нападение с орнитоптер. Стаята бе така замислена, сякаш за да го примами.
Стаята и тази планета.
Той се замисли за видеокнигата, която Юи му бе показал — „Аракис — пустинната ботаническа опитна станция на негово императорско величество“. Беше стара видеокнига — от времето преди откриването на подправката.
В мислите на Пол нахлуха имена, всяко придружено от снимка, запечатано в съзнанието от мнемоничния пулс на книгата: сагуаро, магарешки бодил, финикови палми, пясъчна върбинка, вечерна безстъблена иглика, гигантски кактус, тамянов храст, димно дърво, креозотов храст… лисица-ловец, пустинен ястреб и кенгурова мишка…
Имена и снимки, имена и снимки от човешкото земно минало. Много от тях вече не се срещаха никъде другаде освен тук, на Аракис.
Толкова много нови неща трябваше да научи — за подправката.
И за пясъчните червеи.
В съседната стая се затвори врата. Пол чу стъпките на майка си да заглъхват по посока на коридора. Знаеше, че д-р Юи ще си намери нещо за четене и ще остане в другата стая.
Ето сега беше моментът да отиде на обиколка.
Пол се измъкна от леглото си и се отправи към шкафа за книги, който водеше към килера. Той се спря заради някакъв шум зад гърба си и се обърна. Украсената с резба дъска на кревата тъкмо падаше надолу, точно върху мястото, където той бе лежал. Пол замръзна и това, че остана неподвижен, му спаси живота.
Иззад дъската се измъкна малък ловец преследвач¤, не по-дълъг от пет сантиметра. Пол веднага го позна — широко използуваното смъртоносно оръжие, за което всяко дете от кралски род научаваше още в ранна възраст. То представляваше дебнещо плячката си късче метал, насочвано от нечии ръка и око, намиращи се наблизо. Ловецът можеше да се забие в движеща се плът и по нервните канали да си проправи път до най-близкия жизнен орган.
Ловецът преследвач се повдигна и залюля из стаята, после се върна.
В мислите на Пол проблесна това, което знаеше за него — за ограниченията на ловеца преследвач: сгъстеното му суспенсорно поле изкривяваше зрението на окото на неговия оператор. При положение, че в стаята освен мъжделивата светлина нямаше нищо друго, което да осветява мишената му, операторът щеше да разчита на движението, на всяка движеща се цел. Защитно поле върху леглото. Лазестрелите¤ биха ги поразили, но лазестрелите струваха скъпо и бе всеизвестно, че са капризни за поддържане — а и винаги съществуваше опасност от взрив, ако лазерният лъч мине през горещо защитно поле. Атреидите разчитаха на своето лично защитно поле и на своята съобразителност.
Сега Пол стоеше като вцепенен. Той знаеше, че разполага само със своята съобразителност, за да посрещне тази заплаха.
Ловецът преследвач се повдигна още половин метър нагоре. Той се носеше напред и назад на прокрадващата се през щорите на прозорците светлина, претърсваше стаята във всички посоки.
„Трябва да се опитам да го уловя“ — помисли си Пол. — „От суспенсорното поле ще е хлъзгав долу, в основата. Трябва да го сграбча здраво.“
Ловецът се сниши половин метър, затърси наляво, върна се и обиколи леглото. От него се разнасяше слабо бръмчене.
„Кой ли е операторът на това нещо?“ — чудеше се Пол. — „Той трябва да е наблизо. Бих могъл да повикам Юи, ала това ще го погуби в мига, в който отвори вратата.“