Вратата откъм коридора зад гърба на Пол проскърца. Чу се леко почукване. Вратата се отвори.
Ловецът преследвач профуча покрай главата му по посока на движението.
Дясната ръка на Пол се стрелна напред и надолу, сграбчвайки смъртоносното парче метал. Ловецът забръмча и се заизвива в ръката му, ала мускулите му го бяха стиснали отчаяно. С ожесточено въртеливо движение. Пол удари носа на ловеца в металната плоча на вратата. Чу го как изхрущя, щом окото на носа му се размаза, и усети как умря в ръката му.
Въпреки това, за по-сигурно, той продължаваше да го стиска.
Пол вдигна поглед и срещна откритите, изцяло сини очи на шейдаут Мейпс.
— Баща ви е изпратил да ви вземат — рече тя. — В коридора има войници, които ще ви придружат.
Пол кимна, погледът и вниманието му се насочиха към тази странна жена в широка, кафява като на робиня рокля. Сега тя оглеждаше ловеца, който Пол стискаше в ръката си.
— Чувала съм за подобни неща — рече тя. — Това щеше да ме убие, нали?
Пол трябваше да преглътне, преди да отговори.
— Мишената… бях аз.
— Но то идваше срещу мен.
— Защото ти се движеше. — И се запита: „Кое ли е това създание?“
— В такъв случай вие ми спасихте живота. — рече тя.
— Спасих живота и на двама ни.
— Май можехте да го пуснете да ме убие и така да отървете себе си — каза тя.
— Ти коя си? — попита той.
— Шейдаут Мейпс, икономката.
— От кого разбра къде да ме намериш?
— Майка ви ми каза. Срещнах я на стълбището към стаята на съдбата. — Тя посочи надясно. — Пратениците на баща ви продължават да чакат.
„Това ще са хора на Хауът“ — помисли си той. — „Трябва да намерим оператора на този ловец.“
— Иди при пратениците на баща ми — рече той. — Кажи им, че съм хванал в замъка ловец преследвач и че трябва да се разпръснат и да открият оператора. Кажи им незабавно да завардят всички изходи на замъка и парка. Те знаят как да постъпят. Операторът сигурно е непознат.
И се запита: „Дали е могло да бъде това същество?“ — Ала знаеше, че не беше тя. Ловецът действуваше, когато тя влезе.
— Преди да изпълня заповедта ви — рече Мейпс, — трябва да си разчистим сметките. Вие ми подарихте товар вода, който не съм сигурна, че ми се иска да нося. Ала ние, свободните, си плащаме дълговете — били те сладки или горчиви. На нас ни е известно, че сред вас има предател. Не можем да кажем кой е той, но сме сигурни, че го има. Може би именно негова е ръката, която е насочвала този гризач на плът.
Пол изслуша думите й мълчаливо: предател. Преди да успее да заговори, странната жена се обърна и побягна към преддверието.
Помисли си да й извика да се върне, ала нещо в изражението й му подсказваше, че тя ще се обиди от това. Тя му бе казала каквото знаеше, а сега отиваше да изпълни неговата заповед. Само след минута замъкът щеше да загъмжи от хората на Хауът.
Мислите му се насочиха към други реплики от необикновения разговор: стаята на съдбата. Той погледна натам, накъдето тя бе посочила. Ние, свободните. Значи ето какви бяха свободните. Той прекъсна мислите си, за да може да подреди образа й в своята памет — набръчкано като сушена слива, почерняло от слънцето лице и сини до дъно очи, без никакво бяло в тях. Постави и етикета: Шейдаут Мейпс.
Като продължаваше да стиска разбития преследвач, Пол се върна в стаята си, с лявата ръка взе от леглото защитния пояс, уви го около кръста си, закопча го, докато тичаше по коридора, и зави наляво.
Тя бе казала, че майка му се намира някъде насам — … стълба… стаята на съдбата.
„Кое бе онова у лейди Джесика, което я подкрепяше по време на нейните изпитания? Размислете внимателно върху следната бин-джезъритска поговорка и може би ще разберете: «Всеки извървян докрая път не води абсолютно наникъде. Изкачете се мъничко нагоре по планината, колкото да се уверите, че е планина. От върха на планината вече не се вижда самата планина.»“
В края на южното крило Джесика откри спираловидна метална стълба, която водеше до овална врата. Тя огледа коридора и после пак вдигна очи към вратата.
„Овална!“ — учуди се тя. — „Каква необикновена форма за врата в замък.“
През прозорците под спираловидната стълба се виждаше огромното бяло слънце на Аракис, което клонеше към заник. Продълговати сенки се промъкваха по коридора. Тя отново насочи поглед към стълбата. Дрезгавата странична светлина осветяваше парченца засъхнала пръст върху металните решетки на стъпалата.