Навсякъде из стаята се лееше вода — и то на една планета, където водата бе най-скъпоценният сок на живота. Разточителството бе толкова явно и така я потресе, че тя вътрешно се вцепени.
Джесика погледна навън към пожълтялото от филтъра слънце. То бе слязло ниско върху назъбения хоризонт, над зъбери, които образуваха част от възвисяващата се грамадна скала, известна като Защитната стена.
„Филтърно стъкло“ — помисли си тя. — „за да стане светлината на бялото слънце по-мека и по-позната. Кой ли би могъл да построи подобно кътче? Лито ли? В негов стил е да ме изненада с такъв подарък, ала времето не би му стигнало. Освен това той бе зает с по-сериозни въпроси.“
Тя си припомни слуха, че много къщи в Аракийн се затварят с херметически врати и прозорци, за да се съхрани и възвърне влагата в сградата. Лито бе заявил, че пренебрегването на подобни предпазни мерки е преднамерена демонстрация на сила и богатство, тъй като замъкът бе уплътнен единствено против вездесъщия прах.
Тази стая обаче представляваше далеч по-крещяща демонстрация от липсата на хидравлични затвори върху външните врати. Тя прецени, че тази стая за удоволствия използува вода, достатъчна да поддържа хиляда души на Аракис — а може би дори и повече.
Джесика пристъпи покрай прозореца, като продължаваше да разглежда стаята. Редом с фонтана пред погледа й изникна висока колкото маса метална плоча и тя съзря отгоре й бял бележник и острие за писане, частично закрити от надвиснало над тях ветрилообразно листо. Отиде при масичката, забеляза върху нея знаците на Хауът за деня и зачете съобщението, написано в бележника.
„За лейди Джесика
Дано това кътче ви доставя такова удоволствие, каквото доставяше и на мен. Нека тази стая ви припомни един урок, който сме учили от едни и същи преподаватели: достъпността на желаното може да разглези човек. На тази пътека лежи опасност.
Джесика кимна, припомняйки си, че както й бе казал Лито, бившият пълномощник на императора тук е бил граф Фенринг. Ала така, както бе формулиран, тайният намек в бележката изискваше неотложно внимание, тъй като авторката бе също бин-джезъритска възпитаница.
Една горчива мисъл жегна Джесика: „Графът се бе оженил за своята лейди.“
И макар че тази мисъл продължаваше да тлее в съзнанието й, тя се наведе да търси скритото съобщение. То трябваше да е някъде наоколо. Откритата бележка съдържаше ключовия израз, който всяка бин-джезъритка, макар и необвързана с някаква училищна заповед, трябваше да съобщи на друга бин-джезъритка, щом така налагаха обстоятелствата: „На тази пътека лежи опасност.“
Джесика опипа гърба на бележката и потърка с пръсти повърхността й за шифровани точки. Нищо. Ръбът на бележника мина под търсещите й пръсти. Нищо. Тя остави бележника там, където го бе намерила — нещо я подтикваше да бърза.
Дали не е нещо, свързано с положението на бележника? — запита се тя.
Хауът обаче бе идвал вече в тази стая и несъмнено бе преместил бележника. Тя вдигна поглед към листото отгоре. Листото! Прекара пръст по гърба му, по ръба, по дръжката. Ето го! Пръстите й откриха едва доловимите зашифровани точици и разчетоха следното съобщение:
„Вашият син и вашият дук са в непосредствена опасност. Една спалня е предназначена да привлече сина ви. Харконите са заложили в нея смъртоносни капани по такъв начин, че да откриете всички с изключение на един, който може да се изплъзне при огледа.“ Джесика преодоля подтика да се втурне обратно при Пол. Трябваше да разчете цялото съобщение. Пръстите й препускаха по точиците. „Не ми е известно точно от какво естество е заплахата, но е свързана с някакво легло. Заплахата за вашия дук включва измяна на доверен приближен или на поручик. Харконите замислят да ви подарят на свой любимец. Доколкото ми е известно, тази оранжерия е безопасна. Простете, че не мога да ви съобщя повече. Източниците ми на информация са малобройни, тъй като моят граф не е на служба при Х. Пишещата набързо тези редове: М. Ф.“
Джесика захвърли листото, обърна се и се втурна към Пол. В този миг херметическата врата се отвори с трясък. Пол връхлетя със скок, сграбчил нещо в дясната си ръка, и затръшна вратата след себе си. Той забеляза майка си, промуши се към нея през листата, погледна към фонтана и пъхна под падащата вода ръката си заедно с онова, което тя стискаше.
— Пол! — Тя го сграбчи за рамото, впила поглед в ръката му. — Какво е това?