— Хауът е служил с чест на три поколения атреиди — рече тя. — Той заслужава цялото уважение и доверие, които можем да му отдадем… и многократно повече.
Пол каза:
— Когато баща ми ти се ядоса за нещо, той те нарича „бин-джезъритка!“, сякаш това е някаква обидна дума.
— А с какво ядосвам баща ти?
— Когато спориш с него.
— Само че ти не си баща си, Пол.
А Пол си помисли: „Зная, че ще се разтревожи, но трябва да и съобщя това, което каза онази Мейпс, че има някакъв предател сред нас.“
— Какво криеш? — попита Джесика. — Това не е в характера ти, Пол.
Той сви рамене и повтори онова, което му бе казала в отплата Мейпс.
И Джесика си спомни за посланието върху листото. Внезапно взе решение, показа листото на Пол и му разказа за шифрованото съобщение.
— Баща ми трябва незабавно да научи за това — рече той. — Ще направя шифрована радиография на съобщението и ще му я изпратя.
— Не — възрази тя. — Ще изчакаш, докато го видиш насаме. За това трябва да узнаят колкото може по-малко хора.
— Да не искаш да кажеш, че не бива никому да имаме доверие?
— Съществува и друга възможност — рече тя. — Може би целта е била само да ни бъде предадено това съобщение. Хората, които ни го изпращат, може и да вярват в неговата истинност, ала може би единствената цел е била това съобщение да стигне до нас.
Изражението на Пол упорито си оставаше мрачно.
— Да сеят недоверие и подозрение в редовете ни и по този начин да отнемат от силата ни — рече той.
— Трябва да говориш насаме с баща си и да го предупредиш за тази възможност — продължи тя.
— Разбирам.
Джесика се обърна към широката ивица филтърно стъкло и се загледа на югозапад, където захождаше слънцето на Аракис — възжълто кълбо, увиснало ниско над скалите.
Пол също се обърна нататък и каза:
— И аз не вярвам да е Хауът. Възможно ли е да е Юи?
— Той не е нито поручик, нито приближен — отвърна тя. — А мога да те уверя, че с такава страст ненавижда харконите, с каквато ги ненавиждаме и ние.
Пол погледна към скалите и се замисли: Не е възможно да е и Гърни… нито Дънкан. Дали не е някой от поручиците? Невъзможно. Те са всички от семейства, които поколения наред са ни били предани — и то не без причина.
Джесика потри чело, усещайки собствената си умора. Толкова много опасности има тук! Тя погледна навън към пожълтелия от филтърното стъкло пейзаж и се зае да го изучава. Отвъд земите на дука се простираше склад за подправката, опасан с висока ограда, с подредени в редица силози, а покрая му, подобно на уплашени паяци, се издигаха като на кокили наблюдателници. Виждаха се най-малко двадесет склада със силози, които стигаха чак до скалите на Защитната стена — строени в редица силози изпъстряха цялата низина.
Филтрираното слънце бавно се потопи отвъд хоризонта. Изгряха звездите. Джесика забеляза една ярка звезда толкова ниско на хоризонта, че се виждаше как примигва ясно и отмерено — една пулсираща светлинка: так-так-так-так-так……
Пол се размърда в сумрачната стая.
Ала Джесика се съсредоточи върху тази единична ярка звезда, осъзнавайки, че тя се е спуснала твърде ниско и сигурно бе дошла от скалите на Защитната стена.
Някой сигнализираше!
Тя се опита да разчете съобщението, ала никога не бе изучавала подобен шифър.
В подножието на скалите изгряха още светлини: малки жълти точици, разпръснати върху фона на синкавия мрак. И една далечна светлинка отляво стана по-ярка и започна да примигва в отговор — тире, точка, примигване!
И изчезна.
Лъжливата звезда в скалите незабавно започна да мига.
Сигнали… те я изпълниха с лошо предчувствие.
„Защо трябваше да използуват светлинни сигнали от единия до другия край на низината“ — запита се тя. — „Защо не можеха да използуват съобщителната мрежа?“
Отговорът бе съвсем ясен. Мрежата сигурно вече се подслушваше от агентите на дук Лито. Светлинните сигнали можеха да означават само едно — тези съобщения се разменяха между негови врагове — между харконски агенти.
На вратата зад гърба им се почука и се чу гласът на служителя на Хауът:
— Всичко е чисто, сър… господарке. Време е да заведем младия господар при баща му.
„Говори се, че дук Лито се е заблудил за опасностите на Аракис и че е влязъл непредпазливо в капана. Няма ли да е по-правдоподобно, ако предположим, че тъй като е живял твърде дълго редом с една изключителна опасност, той не е дооценил нарастването на тази опасност? А дали не е възможно той съзнателно да се е принесъл в жертва, за да може синът му да се радва на по-добър живот. Всички данни сочат, че дукът е бил човек, който не се е оставял лесно да го измамят.“