— Няма ли да е по-евтино, ако възобновим преговорите със Сдружението да ни разреши да пуснем в орбита една фрегата като спътников метеорологичен център? — попита Халик.
Дукът погледна към Хауът.
— Няма ли нищо ново по този въпрос, а, Туфир?
— Засега трябва да търсим други възможности — отвърна Хауът. — Представителят на Сдружението даже не благоволи да преговаря с нас. Той просто ми разясни — като ментат на ментат, — че цената не е по нашите възможности и че положението няма да се промени, колкото и да ни пораснат възможностите. Нашата задача, преди да подновим отново преговорите си с него, е да установим защо.
Един от помощниците на Халик, седнал по-надалеч, се завъртя в стола си и каза рязко:
— В това няма никаква справедливост!
— Справедливост ли? — дукът погледна към него. — Кой моли за справедливост? Ние създаваме наша собствена справедливост. Създаваме я тук, на Аракис — за да победим или да умрем. Съжалявате ли, че сте свързали съдбата си с нас, господине?
Помощникът втренчи поглед в дука и после отговори:
— Не, ваше величество. Дори да бяхте отхвърлили този най-богат източник на доходи в нашата вселена… аз пак щях да ви последвам. Простете избухването ми, но… — той сви рамене. — Сигурно всеки от нас понякога изпитва мъка.
— Мъката я разбирам — рече дукът. — Ала нека не роптаем за справедливост, докато имаме мишци и свободата да ги използуваме. Има ли още някой сред вас, който да таи у себе си мъка? Ако има, пуснете я на свобода. На този съвет всеки може да каже каквото си мисли.
Халик се размърда и заговори:
— Според мен това, което ни измъчва, ваше величество, е, че не пристигнаха никакви доброволци от другите Велики династии. Те ви наричат „Лито Справедливия“ и обещават вечно приятелство, ала само докато това не им струва нищо.
— Те все още не знаят кой ще спечели тази схватка — рече дукът. — Повечето от династиите се замогнаха, поемайки само нищожен брой рискове. Човек не може да ги осъжда за това — може само да ги презира. — Той погледна към Хауът. — Ние обсъждахме въпроса със съоръженията. Би ли показал със солидопрожектора някои машини, за да запознаеш хората с тях?
Хауът кимна на един помощник и посочи с ръка към прожектора.
Върху повърхността на масата, на около една трета от дължината й до мястото на дука, се появи триизмерно изображение от солидопрожектор¤. Някои от насядалите по-далеч хора станаха прави, за да го виждат по-добре.
Пол се наведе напред, впил поглед в машината.
Сведена към мащаба на миниатюрните човешки фигурки, застанали около нея, машината бе дълга около сто и двадесет метра и широка около четиридесет. По същество продълговато, подобно на стоножка тяло, което се движеше на отделни широки гъсенични ленти.
— Това е комбайн — обясни Хауът. — За тази прожекция избрахме един, който е в добро състояние. Има обаче едно съоръжение с екваторна поточна линия, което е пристигнало с първия екип от имперски еколози и все още действува… макар че не знам как… нито защо.
— Ако става въпрос за съоръжението, което наричат „Старата Мария“, то става само за музея — обади се един помощник. — Според мен харконите са го държали като обект за изправителен труд — заплаха, висяща над главите на техните работници. „Кротувай или ще те изпратим на «Старата Мария»!“
Около масата се разнесе смях.
Пол не участвуваше в шегите — вниманието му бе погълнато от прожекцията и от въпроса, който изпълваше съзнанието му. Той посочи изображението върху масата и каза:
— Туфир, а има ли толкова големи пясъчни червеи, че да могат да погълнат цялата тази машина?
На масата се възцари внезапна тишина. Дукът проклинаше под мустак, но после си помисли: „Не, те трябва да се изправят с лице към тукашната действителност.“
— Навътре в пустинята съществуват червеи, които могат да глътнат наведнъж целия този комбайн — отвърна Хауът. — По-насам, близо до Защитната стена, където се копае повечето от подправката, има много червеи, които биха могли да парализират работата на този комбайн и да го излапат на почивки.
— Защо не им направим защитни полета? — запита Пол.
— Според доклада на Айдахо — продължи Хауът — защитните полета са опасни в пустинята. Едно защитно поле с размери за човешко тяло би повикало всеки червей в радиус от неколкостотин метра. Оказва се, че от защитното поле червеите изпадат в убийствена ярост. По този въпрос имаме уверенията на свободните и няма основание да се съмняваме в тях. Айдахо не е забелязал никакви следи от защитни съоръжения в заслона.