Лето кимна. Както винаги, вслушваше се внимателно в думите на баща си. Но вече знаеше повече, отколкото дукът подозираше — от холозаписи и филмокниги, които обучаващите го проктори не успяваха да направят недостъпни за него. Хрумна му, че нарочно са постъпвали така. Разкривали са пред него историята на майчиния му род полека, като отварящ се цвят. А открай време интересът му към Икс беше не по-слаб! Доскорошен равностоен конкурент на Ричиз, родът Верниус от Икс бе го победил като център на технологична мощ. Властващата иксианска династия беше сред най-богатите в Империята. Ето къде щеше да учи той…
— Партньор в обучението — прекъсна мислите му дукът — ще ти бъде принц Ромбур, наследник на благородната титла на Верниус. Дано се погаждате. На една възраст сте.
„Принцът на Икс.“ Лето се надяваше да не е някой глезльо като повечето деца на могъщите династии, представени в Ландсрада. Защо поне не е принцеса, и то с лице и фигура като на онази дъщеря на банкера от Сдружението, която срещна миналия месец на бала по случай слънцестоенето?
— И… що за човек е този принц Ромбур?
— Де да го знам! Отдавна не съм гостувал на Доминик и на съпругата му Шандо. — Дукът се засмя сякаш на ясна само за него шега. — Шандо… Беше наложница на императора, но Доминик я отмъкна изпод носа на Елруд.
— Той отново прихна грубовато. — Сега имат син… да, и дъщеря. Казва се Кайлеа. — Усмивката му стана многозначителна. — Много още трябва да учиш, момчето ми. След година двамата с Ромбур ще дойдете на Каладън, за да продължите обучението си. Ще минете през стопанствата за пунди-ориз в равнинните мочурища на южния континент, ще поживеете в колиби, ще поработите на полето… Ще пътувате под водата в Нелсови камери, ще се гмуркате за коралови скъпоценни камъни. — Тупна сина си по рамото. — Някои неща не можеш да схванеш от филмокниги или от преподаватели!
— Да, сър.
Лето се понамръщи, надявайки се димът от лулата да прикрие изражението му. Не харесваше особено тази рязка промяна в живота си, макар че уважаваше решението на своя баща. Бе запомнил веднъж завинаги суровия урок — старият дук знаеше какво върши и не отстъпваше от пламенното си желание синът му да продължи по неговите стъпки.
Паулус се отпусна назад върху облегалката на креслото и то лекичко заподскача.
— Момко, виждам, че не си много въодушевен, но тези години ще бъдат изключително полезни и за теб, и за сина на Доминик. На Каладън и двамата ще научите най-голямата ни тайна — как поддържаме нерушимата вярност на нашите поданици и защо им отвръщаме с пълно доверие, неприсъщо за иксианците. — В очите на дука вече нямаше дори помен от веселие. — Синко, уверявам те, че това е по-интересно от всичко останало на онзи индустриален свят, защото хората са по-важни от машините. Някой ден и ти ще бъдещ дук, ще оглавиш рода Атреидес, ще бъдеш уважаван член на Ландсрада… Ще имаш глас наравно с другите владетели на Велики династии. Това е голяма отговорност.
— Ще се справя.
— Уверен съм в това, Лето… но понякога се отпускай. Хората ни ще познават, когато не си щастлив. А щом на дука му е тежко, на народа също не му е леко. Не се оставяй натискът да те смазва, пропускай го през себе си. — Паулус размаха укорно пръст. — Забавлявай се повече.
„Да се забавлявам ли?“ Лето отново си спомни за дъщерята на банкера, представи си привлекателните извивки на гърдите и бедрата й, влажните нацупени устни, изкусителните погледи. Май не беше толкова сериозен, колкото си мислеше баща му…
— Сър, всеизвестно е колко сте почтен, а атреидите са прочути с верността към своите съюзници. Тогава защо иксианците ни подлагат на всички тези процедури за сигурност? Вие мислите ли, че някой от нас може да стане предател въпреки онова, което е заложено в същността му? Възможно ли е да се уподобим на… харконите?
Старият дук се озъби мрачно.
— В отминалите времена не сме се различавали кой знае колко от тях, но ти още не си готов за тези мръсни истории. А засега не забравяй пиесата, която гледахме. — Паулус пак вдигна пръст. — В Империята всичко е променливо. Съюзите се създават и разпадат… дори по нечия прищявка.
— Не и нашите съюзи.
Паулус срещна съсредоточения поглед на сивите очи и се извърна към гъстите димни вихри в ъгъла на стаята.
Лето въздъхна. Искаше да узнае толкова много неща, и то веднага, но му ги пробутваха на дребни хапки, досущ като петифурите на превзетите приеми, давани от майка му.