Надигна се от пясъците и всички видяха паст, достатъчно широка да погълне космически кораб. Гъвкавите челюсти я разтваряха в гигантско подобие на цвете. Кристалните зъби сияеха като мънички тръни, скриващи се на спирали в бездънното гърло. За частица от секундата пастта налапа нищожната точица на кречеталото заедно с всички експлозиви.
От триста метра личаха сравнително добре дори ръбовете на древната кожа, досущ припокриващи се броневи плочи, предпазващи чудовището при промушването му през дълбините. Червеят започна да се заравя.
Рабан се хилеше демонично, докато превключваше нещо на дистанционния взривател. Горещият ветрец полепваше песъчинки по зъбите му. Той натисна бутона.
Пустинята трепна от далечния тътен. По дюните се засвличаха миниатюрни лавини. Поредицата от взривове разкъса вътрешностите на червея и нацепи коравите му пръстени. Когато прахът се разнесе, Кайнс зърна гърчовете на умиращото чудовище сред хълмове от разровен пясък. Напомняше му за изхвърлен на брега кит.
— Дълъг е повече от двеста метра! — ревна Рабан, щом премери на око плячката.
Войниците закрещяха възбудено. Харконът се завъртя на пети и тупна Кайнс по гърба толкова невъздържано, че за малко да му изкълчи рамото.
— Е, господин планетолог, на това казвам аз ловен трофей! Ще си го отнеса на Гайъди Прайм.
Текар най-сетне се домъкна почти незабелязано, препотен и останал без дъх. Покатери се на скалите, но начесто се озърташе с трудно разгадаемо чувство към мъртвия червей, проснат в пустинята.
Рабан поведе тълпата, щом се увери, че гърчовете са спрели. Разпалените войници препускаха по пясъка и викаха с все сила. Кайнс също жадуваше по-скоро да разгледа отблизо изумителното същество. Препъваше се по неравната пътека, проправена от харконската ловна дружина.
След няколко минути застана сгорещен и стъписан пред неимоверното туловище. Кожата се оказа люспеста, покрита с впили се камъчета и устойчиви на изтъркване мазолести слоеве. Но в пробитите от експлозивите рани видя нежна розова плът. А зейналата уста на червея напомняше отвор на шахта, осеяна с кристални остриета.
— Ето я най-страшната твар на тая окаяна планета! — тържествуващо кресна Рабан. — Но аз я убих!
Войниците зяпаха, никой не пристъпваше по-близо от няколко метра до чудовището. Кайнс не си представяше как племенникът на барона би могъл да отнесе такъв трофей. Познаваше обаче склонността на харконите към крайности и предполагаше, че Рабан все ще измисли нещо. Озърна се — изтощеният Текар се довлече при тях. Очите му проблясваха сребристо, сякаш отразяваха странен вътрешен огън. Дали целият свят не се бе преобърнал в съзнанието му след твърде близката среща със смъртта и гибелта на бога на свободните, унищожен от харконските експлозиви?
— Шай-хулуд… — прошепна водачът. Обърна се към планетолога, може би открил у него сродна душа. — Този е от старците на пустинята. Един от най-древните.
Кайнс доближи още малко, за да разгледа загрубялата кожа и ясно откроените дялове от туловището. Трябваше някак си да уреди дисекцията и анализа на подобен великолепен образец. Нима Рабан би възразил? Сигурно ще се наложи, да напомни, че е назначен лично от императора, за да стане този младок по-отстъпчив.
Тъкмо се канеше да докосне червея и забеляза как кожата му трепти и се мести. Странното същество не беше живо… но външните му слоеве като че се стапяха.
Кайнс се втрещи — от туловището се сипеха в някакъв чудноват дъждец почти прозрачни клетъчни ивички и потъваха в рохкавия пясък.
— Какво става тук? — изръмжа Рабан, а лицето му придоби почти виолетов оттенък.
Шай-хулуд направо се разпадаше пред очите им. Кожата му провисваше на дребни парченца, подобни на уголемени амеби, които накрая попиваха в пустинята като разтопен калай. Древният великан полека изчезваше. Накрая от него останаха само скелетоподобни хрущялни ребра и млечнобели зъби. Но и тези останки се превръщаха бавно в купчини хлабав желатин, покрити с пясък.
Харконските войници неволно се бяха отдръпнали назад. На Кайнс му се стори, че наблюдава хилядолетно гниене, събрано в броени секунди. Ускорена ентропия… Гладната пустиня сякаш бързаше да погълне и последното доказателство, че хората са победили пясъчен червей!
Планетологът се почувства по-скоро объркан и изумен, отколкото ядосан от пропуснатата изследователска възможност. Тепърва му предстоеше да научи много неща за Аракис…