Откри ръждясала отвесна стълба и тутакси се покатери безшумно в мрака. Трябваше да постъпва необичайно, да се крие там, където ще ги затрудни. Разядените от годините прътове нараняваха кожата на ръцете му.
В тази част от древния град Барония още имаше работещи устройства. Силови проводници и суспенсорни тръби пронизваха основната структура като червееви проходи — прави, извити или разклоняващи се под всевъзможни ъгли. Всичко наоколо представляваше огромна триизмерна полоса на препятствията, където войниците можеха да стрелят по жертвите си без риск да повредят по-важните съоръжения.
В главния коридор горе трополяха тежки ботуши, гласове говореха приглушено по комуникаторите в шлемовете, внезапно се разнесе вик. Звънко писукане подсказа, че са го засекли.
Нетърпимо горещ лъч на лазестрел проби тавана и стопи металните плочи. Дънкан се пусна от стълбата и падна. Един войник откърти горещия остатък от плочата и посочи надолу. Друг сряза с лазестрела си прътовете и стълбата също рухна.
Момчето тупна в долната шахта и стълбата се стовари върху него. Насили се да не извика от болка — би показал на преследвачите къде е… Но и без това нямаше шанс да се крие още дълго заради неспирно излъчващия радиофар в рамото си. Нима изобщо можеше да има други победители освен харконите в тази игра?
Изправи се и затича с пламнала отново трескава жажда за свобода. Изведнъж застина на място — тесният проход стигаше до по-широк тунел. Лошо! Там и едрите мъжаги можеха да се проврат.
Зад него пак се развикаха и затропаха, после започнаха да стрелят и нечий вик се задави в клокочене. Ловците уж използваха само зашеметители, но от началото на днешната гонитба бе минало много време и повечето жертви бяха заловени. Залогът се повишаваше…
Трябва да оцелее, да бъде най-способният! Иначе не може да се върне при майка си. Ако надхитри тези мръсници, може би семейството му ще си възвърне свободата… доколкото служителите на харконите я имаха на Гайъди Прайм.
И други деца бяха побеждавали ловците в жестоката игра, а после изчезваха някъде. Ако можеше да се вярва на обясненията, те и затворените им семейства напускали ада на Барония. Е, нямаше никакви доказателства, затова пък съществуваше изобилие от причини да се съмнява в приказките на харконите. Но момчето искаше да вярва, иначе как да не се откаже от надеждите си?
Не проумяваше защо бяха натикали родителите му в този затвор. С какво толкова са се провинили като дребни служители на властта, че да заслужат подобно наказание? Помиеше само, че един ден животът беше нормален и сравнително поносим… а на следващия всички те се превърнаха в роби.
Помнеше и последния следобед на старателно окосената полянка на една висока тераса в град Харко. Владетелите на планетата рядко позволяваха на поданиците си да поддържат тези миниатюрни паркове. Градинките и живите плетове изискваха грижи, защото растенията не вирееха добре в просмуканата от отпадъци почва на отдавна озлочестения свят.
Родителите му и другите от семейството хвърляха самонасочващи се топки по мишени в тревата, но заради вътрешните ентропийни устройства топките отскачаха напосоки. Дънкан мислеше колко сухи и подредени са развлеченията на възрастните в сравнение с безгрижните детски лудории.
До него стоеше млада жена и наблюдаваше играта. Имаше коса с шоколадов цвят, мургава кожа и високи скули. Киселото изражение и безжалостният поглед отнемаха доста от иначе безупречната й красота. Не знаеше почти нищо за нея. Казваше се Джанис Милам и май работеше с родителите му.
Дънкан се заслуша в кикота на възрастните и й се усмихна.
— Те се учат как да станат старци.
Джанис явно не се интересуваше от мнението му, защото веднага го скастри.
Момчето не изпускаше от поглед играта под бледото слънце на мъгливия следобед, но тази непозната продължаваше да дразни любопитството му. Долавяше напрежението й. Джанис само зяпаше отстрани и начесто се озърташе, сякаш очакваше нещо да се случи.
След малко нахлуха харконски войници, сграбчиха него, майка му и баща му, дори чичо му и двамата братовчеди. Интуицията му подсказа, че тъкмо Джанис е причинила злощастната им, макар и незнайно защо. Повече не я видя, защото бяха затворени тук от половин година…
Зад него изсъска току-що разтворен люк. Двама преследвачи в сини униформи се промушиха през отвора, посочиха го и се ухилиха ликуващо. Втурна се напред на зигзаг. Лъч на лазестрел се отрази от стената и прогори като мълния пода на коридора.
Замириса на опърлен метал. Ако някой такъв лъч го улучеше, щеше да умре. Мразеше ловците, които се кискаха, все едно си правеха безобидни шегички.