Друга двойка преследвачи изскочи от страничен тунел само на метьр-два пред него, но Дънкан беше прекалено пъргав за тях. Не реагираха навреме. Блъсна се в коляното на единия набит мъжага и се промуши на бегом между двамата. Войникът се олюля и кресна, защото следващият изстрел улучи бронята му.
— Не стреляй, бе, идиот! Ще ни затриеш!
Дънкан препускаше както никога досега. Досещаше се, че с детските си крака няма да надбяга мъже, обучени за бойци. Все още обаче не искаше да се предаде. Не му беше в кръвта!
В края на коридора ярката светлина подсказваше за кръстовище. Спря рязко, но откри, че е достигнал не тунел, а суспенсорна тръба — цилиндрична шахта с Холцманово поле по надлъжната й ос. Левитационни влакове фучаха по нея от единия край на града-затвор до другия, без да срещат никакво съпротивление.
Нямаше други врати или коридори. Бягството му свършваше дотук. Мъжете се втурнаха към него с насочени оръжия. Не знаеше дали няма да го застрелят, дори да се предаде. „Сигурно ще ме гръмнат, защото им кипнах кръвчицата.“
Суспенсорното поле блещукаше по средата на водоравно разположената шахта. Дънкан имаше само смътна представа как действа то. Оставаше му един-единствен изход; не беше съвсем сигурен какво ще го сполети, но хванеха ли го, щяха да го накажат… или още по-вероятно — да го накълцат с лазестрелите.
Вдиша дълбоко, за да събере смелост, замахна с късичките си ръце за засилване и скочи в откритата шахта. Насрещният вятър разроши черните му къдрици. Падаше и крещеше отчаяно… и ликуващо. Нека умре тук, поне ще се отърве!
В един миг Холцмановото поле го спря със силен тласък. Той увисна като оплетен в невидима мрежа. Струваше му се, че червата му са се качили насред гърдите. Застина в неутралната ос на тръбата. Тъкмо тази сила поддържаше влаковете, носещи се из неимоверната грамада Барония. Щеше да крепи и него!
Войниците спряха в края на платформата и се развикаха яростно. Един го заплаши с юмрук, други двама се прицелиха с оръжията си.
Дънкан трескаво махаше с ръце в полето, все едно се опитваше да плува.
Един от преследвачите кресна уплашено и наведе лазестрела на друг към пода. Явно бе чувал какъв кошмар настава, ако лъчът срещне Холцманово поле — взаимодействието беше не по-малко унищожително от взрива на забранените атомни оръжия…
Затова ловците започнаха да стрелят със зашемети-телите си. А Дънкан неспирно се извиваше във въздуха. Макар да нямаше опора, поне беше трудна мишена с хаотичното си въртене. Лъчите се огъваха и отклоняваха наоколо в полето. А самият той внезапно усети промяна в налягането, долови и нови въздушни течения от друго движещо се тяло. При поредното завъртане видя устремилите се право към него светлини на шеметно бърз влак.
Беше точно в средата на шахтата!
Още по-отчаяно размаха ръцете и краката си. Понесе се полека към отсрещния край на левитационната зона, отдалечавайки се от войниците. Промените в налягането още повече изкривяваха лъчите на зашеметителите. Мъжете в униформи нагласяха нещо по оръжията си.
Виждаше под себе си други люкове, наклонени рампи и площадки, по които можеше да се шмугне някъде из вътрешностите на Барония… стига да успее да се изтръгне от полето.
Поредният лъч разцепи въздуха до него и този път закачи косо гърба му близо до рамото. Мястото се вцепени, струваше му се, че по кожата лазят хиляди жилещи насекоми.
Най-сетне се измъкна от полето и падна. Зърна ръба на площадката точно навреме. Изпъна докрай незасегнатата си ръка и се вкопчи в парапета. Влакът се стрелна с вой край него. Подмина го на сантиметри.
Не бе набрал голяма инерция при падането и въпреки това ръката му едва не се откъсна от рамото. Покатери се мъчително и нахлу в първия изпречил му се тунел. Озова се обаче в къса ниша, чийто люк беше плътно затворен. Заблъска го с юмрук, но вече нямаше накъде да продължи. Външният люк тресна на мястото си, затваряйки го в малката кухина с непоклатими стени. Сам се бе пъхнал в капана! Свърши се…
Скоро войниците отвориха люка, който бе сложил край на бягството му. В очите им се смесваха гневът и възхищението. Момчето примирено чакаше да го застрелят. Капитанът, отговарящ за ловните тренировки, се озъби в нещо подобно на усмивка.
— Поздравявам те, хлапе. Ти издържа изпита.
Изтощеният Айдахо седеше в килията при родителите си. Дояждаха дневната дажба от зърнена каша, нишестени питки и белтъчни плочки. Храната им стигаше да се заситят, но сякаш злонамерено беше направена с гаден дъх и без никакъв вкус. Момчето не бе научило нищо друго от заловилата го група, освен че е „издържало изпита“. Това навярно означаваше свобода. Трябваше да се надява!