Килията беше мръсна. Майка му и баща му се опитваха да поддържат чистота, но нямаха дори метла или парцал, камо ли сапун, а и оскъдната дажба вода не биваше да се прахосва за хигиена.
През тези месеци Дънкан беше подложен на неспирни и болезнени „тренировки“, а семейството му го чакаше със страх да се върне, без да има с какво да запълни дните си. Дадоха им затворнически номера и ги натикаха в килията. Не ги караха да вършат нищо. Просто чакаха да настъпи някаква промяна… и много се бояха от нея.
Момчето гордо и разпалено разказа на майка си за своите приключения — как бе надхитрило ловците, как се оказа по-изобретателен дори от най-неуморните преследвачи на харконите. Нито едно от другите деца не беше успяло този ден. Дънкан обаче вярваше, че е сторил необходимото, за да откупи свобода за себе си и за своите родители.
Всеки момент щяха да ги пуснат. Мъчеше се да си представи как ще стоят заедно навън и ще гледат ясното нощно небе, обсипано със звезди.
Бащата се гордееше с него, майка му обаче явно не очакваше нищо добро. Имаха горчив опит с обещанията на харконите.
Скоро светлините в килията примигаха, мътното поле на вратата стана прозрачно и изчезна. Неколцина стражи в синьо стояха около засмения капитан, който бе ръководил лова. Сърцето на Дънкан сякаш подскочи. „Ще ни освободят ли?“
Усмивката на капитана обаче никак не му хареса.
Стражите се отдръпнаха почтително, за да направят път на плещест мъж с грамадни мускули и учудващо дебели устни. Лицето му беше загоряло и червендалесто — явно този човек прекарваше повечето си време далеч от Гайъди Прайм.
Бащата на момчето се изправи бързо и непохватно се поклони.
— Господарю Рабан!
Очите на мъжа като че не забелязваха нищо освен кръглото личице на хлапето.
— Капитанът ми каза, че си най-способният — ухили се той.
Влезе в килията и стражите го последваха припряно.
— Господарю — поклати глава капитанът, — не сме имали толкова настървено паленце досега.
Рабан кимна.
— Номер 11368, прегледах досието ти и записи на твои тренировки. Как са раните? Оправяш се, а? Малък си, ще заздравеят бързо. — Погледът му внезапно изстина. — Тепърва има да се забавляваш. Да видим как ще се справиш тогава. — Обърна се да си ходи и гърбом добави:
— Идваш с мен, момче. Веднага.
— Името ми е Дънкан Айдахо, не съм някакъв си номер! Тъничкият гласец звънтеше от отчаяна дързост и родителите на Дънкан онемяха. Стражите също го зяпнаха. Момчето се огледа към майка си, като че очакваше подкрепа, а тя едва успя да му изшътка.
Рабан невъзмутимо измъкна лазестрела от ръцете на най-близкия страж и мигновено простреля бащата на Дънкан в гърдите. Тялото се блъсна в стената и преди да се е свлякло, следващият лъч изгори главата на майката. Момчето изпищя. Родителите му бяха се превърнали в купчини овъглена плът.
— Вече нямаш име, номер 11368 — процеди Рабан. — Тръгвай!
Стражите го сграбчиха, преди да скочи към мъртъвците. Не му оставиха време дори да заплаче.
— Тези хора ще те подготвят, за да започнем по-скоро забавата. Искам най-после да си уредя свестен лов.
Извлякоха ритащия Дънкан от осмърдяната килия. Чувстваше се напълно безжизнен… в леденото ядро на омразата, която внезапно бе съсухрила докрай детското у него.
Поданиците трябва да вярват, че владетелят е по-велик от тях, иначе защо ще го следват? А пък владетелят трябва да е умел във външната показност, за да даде на хората си хляба и зрелищата, от които те имат нужда.
Седмиците на подготовка за заминаването сякаш профучаха в смътен поток за Лето. Опитваше се да натрупа запас от спомени, които да му стигнат цяла година, да запечати в паметта си гледките от дома на неговия род. Щяха да му липсват влажният солен дъх на Каладън, мъгливите сутрини, мелодичното шумолене на дъжда следобед. Как би могла мрачната и безцветна планета на машините да се сравни с всичко това?
Сред многото дворци и резиденции за отдих тъкмо Каладънският замък, кацнал на висока канара над морето, беше мястото, с което Лето се чувстваше сраснал. В този замък беше и истинското средище на властта. Когато след време сложи на ръката си пръстена с дукския печат, ще бъде двадесет и шестият поред атреидски дук в този замък…
Майка му Хелена прекарваше много време в суетене около него, виждаше поличби в какво ли не и неуморно му цитираше важни според нея текстове от Оранжевата Католическа Библия. Беше разстроена, че ще се прости със сина си за цяла година, но не би си позволила да се опълчи срещу волята на дука, особено пред свидетели. Личеше й колко е угрижена и Лето се досещаше за причината на измъчващата я тревога — как тъй Паулус бе избрал да изпрати момчето точно на Икс?