Звярът изтрополи тежко край Паулус, който отклони вниманието му с изящно размаханата мулета. Извитите рогове разръфаха края на наметалото. Още преди бикът да се завърти тромаво, дукът му обърна гръб в показна самоувереност. Поклони се присмехулно, преди да се изопне отново в готовност… и без да бърза включи защитното си поле.
Животното връхлетя отново. Този път Паулус използва едно от късите си копия — забоде го в дебелата люспеста кожа и прокара в нея плитка, но болезнена драскотина.
„Все още бикът е прекалено бърз, за да пробие защитата — помисли Лето. — Но ако се умори и стане по-бавен, опасността нараства…“
Виждаше, че баща му се опитва да проточи до краен предел зрелището, за да накара публиката да настръхне от удоволствие. Старият дук явно можеше да повали звяра когато пожелае, но разтегляше забавлението и заради самия себе си. А по реакциите на хората личеше, че дълго-дълго ще си припомнят какво са видели… Рибарите от брега и селяните от оризищата живееха еднообразно, в тежък труд. Този ден обаче щеше да запечата още по-силно яркия образ на техния владетел в паметите и сърцата им. Гледайте как се представи стария Паулус, щяха да казват, въпреки годинките, дето ги е натрупал!
Бикът започваше да губи сили, очите му кръвясаха, пръхтеше по-накъсано и пръскаше скъпоценна кръв по арената. Паулус реши, че е време да завърши схватката. Бе успял да отлага края почти цял час. И от него капеше пот, но запазваше величествен вид и не издаваше умората си.
А в ложата си лейди Хелена размахваше знаменце на династията със застинала върху устните й усмивка.
Салусанският бик вече беше влудена машина за смърт, беснеещо чудовище с твърде малко уязвими места по яката като броня кожа. За кой ли път се втурна с клатушка не към мъчителя си. Дук Паулус отскочи вляво и после се върна светкавично на мястото си. Пусна мулетата на пясъка и стисна с две ръце дръжката на дългото копие. Вложи цялата си сила в удара. Изпълни го безупречно. Острието проникна в мека точка на туловището, плъзна се между гръбнака и черепа, за да прониже и двата отделени един от друг мозъка на съществото — най-трудния и изтънчен начин да убиеш салусански бик.
Звярът се закова на място с хъркащо сумтене. Все още прав, макар и вече мъртъв. Сетне рухна като изживяла времето си къща.
Дукът стъпи върху рогатата глава, издърпа окървавената вара и я захвърли. Извади меча си от ножницата и тържествуващо го размаха.
Зрителите наскачаха като един, виеха, крещяха и свиреха пронизително. Знаменца и букети застилаха арената. Всички скандираха неспирно името на своя дук.
Предводителят на атреидския род блаженстваше в преклонението им, обръщайки се на всички страни. Едва сега бе позволил на украсената си куртка да се разтвори, за да се види опръсканата с кръв и подгизнала от пот риза. Вече беше героят на деня и нямаше нужда да се перчи с изящната дреха.
Врявата продължи дълги минути, а когато най-сетне стихна, дукът вдигна меча и започна да сече с него, докато отряза главата на бика. Накрая заби изцапаното острие в пясъка, сграбчи два от роговете на чудовището и вдигна трофея.
— Лето! — кресна той през рамо и гласът му се разнесе навсякъде в акустичния овал на „Пласа де Торос“. — Излез, синко!
Момчето се поколеба за миг в сенките, но изопна рамене и тръгна към баща си. Гъмжилото отново нададе тържествуващ рев. Старият дук поднесе окървавената глава на сина си.
— Представям ви Лето Атреидски! — провикна се към тълпата. — Вашия бъдещ дук!
Синът също стисна роговете. Двамата вдигнаха високо трофея, от който продължаваха да падат гъсти червени капки. Лето с трепет слушаше как хилядното множество скандира името му и за пръв път в живота си се запита дали така се чувстват предводителите.
Н’кий: бавнодействаща отрова, която се натрупва в надбъбречните жлези; един от най-коварните токсини, разрешени съгласно условията на мира, наложен от Сдружението и ограниченията на Великото Споразумение (Виж „Войната на убийците“).
— Хм, Шадам, знаеш ли… императорът май изобщо не се кани да умира. — Дребничкият, със стряскащо огромни очи на тясното си лице Хазимир Фенринг седеше срещу кронпринца. Разделяше ги игралната машина. — Не и докато си достатъчно млад да се порадваш на трона.
Острият шарещ поглед на Фенринг се впи в черната топка, която накрая спря в отвор, даващ малко точки. Наследникът на Империята беше видимо недоволен от постижението си. А и Хазимир знаеше как да отклони вниманието му в подходящия момент!