Поредното студено утро. Малкото бяло-синьо слънце Лаоджин едва-едва надничаше над керемидените покриви през дъждеца.
Светата майка Анирул Садоу Тонкин вдигна още по-високо яката на черната си роба, за да се опази от наситения с влага вятър, който налиташе от юг и размяташе бронзово-кестенявите й къдрици. Забързаните й стъпки звучаха глухо по мокрите плочи и я водеха право към сводестия вход на административната сграда.
Закъсняваше, затова почти тичаше, макар да беше неприлично жена с нейното положение да бъде видяна как бърза подобно на изчервена от неудобство ученичка. Старшата майка и подбрани нейни съветнички я очакваха в залата на Ордена, и то за среща, която не можеше да започне без присъствието й. Само тя носеше у себе си пълните размножителни програми на Сестринството и съответстващото им от Другите Памети знание.
Разпрострелият се нашироко комплекс на училището за свети майки на Уалах IX беше и базата за операциите на Бене Гесерит из цялата Империя. Историческото първо убежище на Сестринството бе изградено тук още в дните след Бътлъровия джихад, в зората на великите школи, заели се с развитието на човешкото съзнание. Някои от сградите бяха на хиляди години и сякаш отекваха от духове и спомени. Стилът на издигнатите в по-късни векове грижливо наподобяваше първоначалния. Пасторалният вид на комплекса въплъщаваше едно от основните правила на Сестринството — минимална показност, максимално съдържание. Същото можеше да се каже и за външността на Анирул — удълженото й лице излъчваше кротостта на гълъбица, но големите очи таяха дълбините на хилядолетията.
Зданията бяха с вградени във външните си стени колони, измазани с хоросан, с мъх по керемидите и островърхи светоусилващи прозорци, събиращи лъчите и топлината на малкото слънце. Простичко разположените улици и алеи, както и старомодната архитектура с нищо не издаваха трудната за разгадаване плетеница и тежкото бреме на историята, която се преподаваше зад тези стени.
Всъщност навсякъде в Империята Сестринството внимаваше да не си вири много-много главата, макар да присъстваше на всички важни места; накланяше везните на политиката в решителните моменти, наблюдаваше, побутваше тук-там и обикновено постигаше собствените си цели. Беше добре, че другите ги подценяваха — така сестрите срещаха по-малко пречки по пътя си.
Въпреки трудностите и лишенията на живота тук Уалах IX си оставаше идеалното средище за развитие на духовните сили, необходими на светите майки. Сложно съчетаните структури от градежи и посветили се на своите дела труженици бяха прекалено ценни, прекалено наситени с история и традиции, за да бъдат лесно заменени с нещо друго. Е, да, имаше по-гостоприемни светове с мек климат, но ако една послушница не можеше да понесе условията на тази планета, значи нямаше да издържи и страданията, суровата среда и често болезнените решения, с които живееше истинската бене-гесеритка.
Контролирайки учестеното си дишане, светата майка Анирул пробяга нагоре по хлъзгавите от дъжда стъпала на административната сграда и се озърна за миг към площада. Макар винаги да ходеше гордо изправена, раменете й сякаш се огъваха под товара на миналото и паметта… впрочем за бене-гесеритките между двете почти нямаше разлика. Предишните поколения оставаха будни в Другите Памети — многогласие на мъдрост, опит и мнения, достъпно за всяка света майка; а тя, Анирул, го чуваше особено отчетливо.
Точно тук първата старша майка Ракела Бето-Анирул (бе наречена на нея!) изричала легендарните си слова към зараждащото се Сестринство. Ракела създала новата школа от група отчаяни и фанатични последователки, които още не можели да се отърсят от кошмарните столетия под игото на мислещите машини.
„Дали тогава си разбирала на какво даваш начало? — помисли Анирул. — Толкова кроежи, толкова планове… и си заложила всичко на една-единствена тайна надежда!“ Понякога заровеното дълбоко в паметта присъствие на старшата майка Ракела й отвръщаше. Не и днес.
У Анирул гласовете на миналото говореха сякаш по-гръмко. Намираше утеха и опора в гъмжилото от спомени, а и съвет в труден момент. Така отбягваше глупавите грешки.
Ако не отидеше навреме на срещата, сигурно щяха да я обвинят, че се разсейва ненужно. Някои и без това подхвърляха, че е прекалено млада, за да бъде светата квизац майка, но тъй или иначе Другите Памети й разкриваха повече, отколкото на останалите. Всъщност бене-гесеритките от миналото й бяха открили всичко, докато огромното мнозинство от сестрите не достигаха до такива подробности. Идеята за квизац хадерах се бе зародила като мечта на Сестринството преди много хилядолетия — още по време на тайните сбирки, предшествали победоносния джихад. Бене Гесерит провеждаше разнообразни размножителни програми, за да подбере и усили различни способности на човечеството, и никой не можеше да ги обхване изцяло с мисълта си. А генетичните линии в проекта за създаването на новия месия бяха най-ревностно пазената тайна в цялата история на Империята. Дори гласовете от Другите Памети не я издаваха на носителките си.