Облечен в официални дрехи с атреидските цветове, той стоеше до стария дук на областния космодрум в Кала и чакаше совалката, която щеше да го отнесе в хайлайнер на Сдружението. Два суспенсорни куфара се рееха до краката му.
Майка му настояваше за придружители, множество сандъци с премени и любими дреболии, също и запаси от най-добрата каладънска храна… А Паулус се разсмя и обясни как на годините на сина си оцелявал месеци наред на бойното поле само с вещите в собствената си раница. Все пак посъветва младока да сложи на колана си кания с традиционния рибарски нож.
Както обикновено Лето се съгласи с баща си и реши да вземе малко багаж. Пък и Икс беше богата промишлена планета, не някаква пустош. Не вярваше да му липсва нищо.
Пред поданиците си лейди Хелена понасяше решението със стоическо добродушие. Сега беше дошла сред изпращачите във великолепните си одежди и пелерина в преливащи се цветове. Лето знаеше, че майка му наистина се страхува за неговото бъдеще, но въпреки това успяваше да се държи безукорно.
Настрои маслените лещи в полевия бинокъл на баща си и го отмести нагоре от пастелните оттенъци на изгрева. Лъскава прашинка се движеше сред звездите. Докосна сензора за увеличение и разпозна хайлайнер в ниска орбита с леко размити очертания заради защитните полета, които го обграждаха.
— Видя ли го? — попита Паулус.
— Да, там е… с включени на пълна мощност щитове. Нима се боят от военна операция? Тук?!
Поначало му беше трудно да си представи, че някой ще нападне кораб на Сдружението, защото страшните политически и икономически санкции бяха всеизвестни. Космическото Сдружение не поддържаше собствени бойни сили, но откажеше ли транспортните си услуги на някоя звездна система, щеше да я съсипе почти мигновено. А с усъвършенстваните си засичащи устройства откриваше и разпознаваше всеки нападател и веднага изпращаше съобщение до императора, който на свой ред стоварваше мощта на сардаукарите си върху виновника в пълно съгласие с договора между Империята и Сдружението.
— Момко, не подценявай тактиката, вдъхновена от отчаянието — промърмори старият дук, без да се впуска в обяснения.
Понякога разказваше на сина си истории за скалъпени обвинения срещу предварително набелязани хора, когато императорът и Сдружението съвместно унищожавали „враговете“ си. Лето си помисли, че най-много ще му липсват небрежно подхвърлените кратки поучения на баща му, водещи го към собствени прозрения.
— Империята се поддържа отвъд обикновените закони — продължи дукът. — Не по-малко важна и здрава основа за съществуването й са мрежите от съюзи и взаимни услуги, както и религиозната пропаганда. Убежденията са по-силни от фактите.
Лето продължаваше да се взира в далечния величествен кораб. Намръщи се. Понякога истината толкова трудно се различаваше от измислиците…
Забеляза оранжевото зрънце, което се спусна от гигантското туловище, застинало в стационарна орбита. Ивицата светлина постепенно се превърна в совалка и тя скоро увисна над космодрума. Полето й замъждука и се изключи. Белият обтекаем апарат се плъзна по площадката към платформата за пътници, където Лето и родителите му стояха пред почетната стража. Тълпа зяпачи и доброжелатели викаше и ръкомахаше по краищата на космодрума. Подвижна връзка съедини совалката и платформата, отвори се люк.
Лейди Хелена пристъпи напред да се сбогува със сина си и го прегърна безмълвно. Множеството закрещя още по-силно — тези хора също изпращаха наследника. Дук Паулус и съпругата му се държаха за ръце и отвръщаха на поздравите.
— Синко, не забравяй какво ти казах — последно-бащинско напомняне за напрегнатите часове, през които посвещаваше момчето в най-различни тънкости. — Учи се от Икс, учи се от… всичко!
— И питай сърцето си кое е истина — добави майка му.
— Винаги! — зарече се Лето. — Много ще ми липсвате. Но ще се държа така, че да се гордеете с мен.
— Ние и сега се гордеем с теб, момко.
Дукът се върна при почетната стража и размени със сина си атреидското приветствие — изпъната до дясното слепоочие длан. Всички войници отдадоха чест…
Само мигове по-късно пилотираната от робот совалка се издигна над черните зъбери, разпенените вълни и затулените в облаци ниви на Каладън. Лето седеше в луксозно кресло насред панорамния салон и плъзгаше поглед по илюминаторите. Орбиталният кораб навлезе в мастилената чернилка на космоса и скоро металният остров на хайлайнера ги посрещна с резки слънчеви отблясъци по корпуса си. Щом доближиха, тъмна дупка зейна отдолу в туловището. Великанският кораб погълна совалката. Лето си спомни видяното в една филмокнига за Аракис — пясъчен червей налапва цял комбайн за добив на подправка. Изникналото от подсъзнанието сравнение го смути.