„Разбира се, скъпи, така е“ — съгласи се майка му и заговори за друго.
Не забеляза никаква промяна при преминаването в Огънатото пространство. Преди да осъзнае напълно факта на прехода, хайлайнерът вече беше в друга звездна система — според графика, трябваше да е Хармонтеп.
Минаха пет часа, през които товарачи и совалки излитаха и кацаха, в трюма се настаняваха нови пътнически кораби и дори една суперфрегата. После хайлайнерът се пренесе в нова система — Кирана Алеф, и там цикълът се повтори.
Лето подремна в сектора за почивка. Купи си две още цвъртящи шишчета и чаша от силната ободряваща напитка стий. След третия преход една от разпоредителките го намери и му заповяда да се качи в автоматична совалка. Беше неприветлива и немногословна жена в безвкусна униформа. Слушалките на нейната глава чак туптяха от гръмката мелодия.
— Това ли е Икс? — попита Лето, побутвайки куфарите си.
— Сега сме в системата Алкауропс. — Очите на жената не се виждаха зад тъмните очила. — Икс е деветата й планета. Слизаш тук. Вече изстреляхме балистичните сандъци.
Лето се подчини, макар че му се искаше да го бяха предупредили по-рано и с повече подробности. Не знаеше какво му предстои в света на висшите технологии, но очакваше да го посрещне маркграф Верниус или поне някой от приближените му.
Постара се напрежението му да не проличи.
Роботизираната совалка изскочи от трюма на хайлайнера и се гмурна към планета, чиято повърхност беше изпъстрена със заледени планини под разкъсани облаци. Автоматът имаше ограничен набор от команди и във функциите му не бяха предвидени разговори. Единствено Лето щеше да кацне на Икс. Планетата на машините не приемаше често гости.
Докато оглеждаше обстановката през илюминатора, той изведнъж се стресна. Нещо не беше наред. Уейканската совалка се спускаше към високо плато с алпийски гори в закътани долини. Не се виждаха никакви постройки, нямаше и помен от огромни промишлени съоръжения. Не забелязваше дори признаци на цивилизация.
Изобщо не му се вярваше да пристига на Икс. Настръхна в готовност да се отбранява, ако се наложи. Дали са го измамили? Подлъгали са го да дойде тук, за да го изоставят?
Совалката вече кацаше, на мрачна поляна с петнисти гранитни отломъци и малки туфи бели цветчета.
— Трябва да излезете, господине — обяви роботът.
— Къде сме? — сопна се Лето. — Пътувам до столицата на Икс!
— Трябва да излезете, господине.
— Отговори ми! — Дали гръмовният глас на баща му би изтръгнал някакви сведения от тази тъпа машина? — Това не може да е столицата на Икс.
— Господине, до десет секунди трябва да напуснете този летателен апарат, иначе ще задействам системата за принудителното ви отстраняване. Сдружението спазва точен график. Хайлайнерът вече е подготвен за преход до следващата звездна система.
Лето замърмори ругатни под носа си, но избута почти безтегловния си багаж през люка м стъпи на осеяната с камъчета пръст. След броени секунди бялата обтекаема совалка се смали до ярка оранжева точица в небето и изчезна от погледа.
Свеж полъх се плъзна по косата му. Беше съвсем сам.
— Ей!… — викна той, но не дочака отговор. Потръпна, когато се вгледа в снега и глетчерите по планинските грамади наоколо. Каладън беше планета на океаните и не можеше да се похвали с такива величествени върхове. Все пак не беше дошъл да се радва на гледките.
— Здравейте! Аз съм Лето Атреидски от Каладън! Има ли някой?
От лошото предчувствие сякаш обръч го стегна през гърдите. Озовал се бе на безмерно разстояние от родния си свят в напълно непозната среда, без никакъв шанс да определи на кое точно място във Вселената е попаднал! „Дали е Икс все пак?“ Вятърът ставаше по-студен и пронизващ, а тишината тегнеше в разредения въздух на платото.
Цял живот бе слушал приспивния шум на вълните, крясъците на чайките, врявата на градове и села. Сега обаче никой не го посрещна, нямаше следи дори от първобитна цивилизация. Планетата изглеждаше недокосната и напълно безлюдна.
„Дали спасителните групи ще имат и нищожен шанс да ме открият, ако нарочно са ме зарязали тук?“
Облаците се трупаха нагъсто и скриваха небето, но през пролуките им все още се виждаше малкото синкаво слънце. Отново потрепери и се зачуди какво би трябвало да направи и къде да отиде. Щом като му предстоеше да бъде дук някой ден, време беше да се научи да взема решения!
А от облаците вече се стелеше рехава снежна пелена.
Четката на историята е обрисувала Абулурд Харконен в особено неблагоприятна светлина. Ако го сравним с по-възрастния му полубрат, барон Владимир и със собствените му деца Глосу Рабан и Фейд-Рота, Абулурд се оказва коренно различен човек. Задължително е да преосмислим често срещаните твърдения за неговата слабост, некадърност и нелепи решения с оглед на пълния провал на рода Харконен. Въпреки че е бил прогонен на Ланкивейл и лишен от каквато и да било действителна власт, Абулурд е извоювал победа, недостижима за никой друг от многолюдния му род — научил се е да живее щастливо.