При среща с него Марго неизменно свеждаше сивозелените си очи, чийто цвят контактните лещи бяха променили в кафяв. Можеше да се представи тук и като неустоима златокоса красавица. Бе обмисляла възможността да съблазни Абулурд и просто да измъкне информацията от него, но се отказа. Той изглеждаше много привързан към своята тантуреста и благоразумна съпруга Еми Рабан, майката на Глосу. Преди много време се бе влюбил в нея пак тук, на Ланкивейл, и я бе водил със себе си от свят на свят през цялата своя хаотична кариера. Май си оставаше неуязвим за други изкушения.
Марго се задоволи с простичко обаяние и мълчалива невинност, за да получи достъп до архивите. Никой не се усъмни.
Възползва се от всяка минута и накрая стигна до онова, което търсеше. С умението за мигновено запаметяване, развито на Уалах IX, тя копираше в съзнанието си купчините изписани ридулиански кристали и поглъщаше неизброими колони от числа, товарителници, списъци на доставено или бракувано оборудване, отчети за подозрителни загуби и щети от бурите.
В околните помещения други жени чистеха риба, режеха подправки, белеха корени и кисели плодове за врящите казани с рибена чорба, с която Абулурд и съпругата му изхранваха цялото домочадие. Двамата упорстваха в навика си да ядат същото и в една трапезария с работниците и слугите си. Марго свърши с ровенето из документите още преди гонгът за вечеря да зазвъни из цялата грамадна къща.
Когато се усамоти в отредената й стая и се заслуша във виещата навън буря, тя се зае да прегледа съхранените от паметта данни. Проучи по-задълбочено архивите за добива на подправка през годините, които Абулурд бе прекарал на Аракис, сравни ги със скорошните доклади на барона до ПОСИТ и с приблизителните оценки на количествата меланж, които различните групировки на контрабандистите успяваха да изнесат от планетата.
Всеки друг път би отложила обработката на информацията до момента, когато цели екипи от Сестринството ще имат възможността да задълбаят в скрития й смисъл. Сега обаче Марго искаше да открие истината самостоятелно. Наглед сякаш спеше, ала всъщност бе изпаднала в дълбок унес и увлечено се вкопчи в проблема.
Сведенията бяха подправени остроумно, но се оказа достатъчно да смъкне тънкото було на лукавството, за да стигне до отговора. Не беше трудно за една бене-гесеритка! Съмняваше се обаче, че дори най-опитните финансови съветници на императора или банкерите на Сдружението биха се справили със задачата да разкрият лъжата.
Освен ако не им наврат носовете в измамата.
Разкритията й доказваха много голямо занижаване на данните за добива на подправката в докладите, изпращани на ПОСИТ и императора. Харконите или продаваха нелегално част от меланжа (в този случай опасността от разобличаване би била неприемливо голяма), или старателно трупаха собствени тайни запаси.
„Интересно“ — подсмихна се тя и изви присмехулно вежди. Застана пред укрепения прозорец и се загледа в морето, сякаш излято от разтопен метал. Вълните бяха уловени в капана на тесните фиорди, облаците висяха тежко над назъбените крайбрежни канари. В сивия простор на океана мъхнатите китове надаваха смразяващите звуци на своите тътнещи песни.
На следващия ден отлетя с първия хайлайнер на Сдружението, Още докато се издигаше с товарната совалка, пренасяща обработени кожи от китове, си възвърна истинската външност. Не и се вярваше някой на Ланкивейл да е запомнил пристигането, както и отпътуването й.
Четири неща не могат да се скрият — любов, дим, висок огън и пътник в открития блед.
„Сам насред безмълвната сурова пустиня…“ Точно така му се искаше. Пардот Кайнс отдавна бе установил, че работи най-добре насаме с мислите си и когато разполага с достатъчно време, за да ги прехвърля в ума си. Другите хора го разсейваха досадно, пък и малцина от тях имаха същите цели и упоритост.
А като имперски планетолог на Аракис той трябваше да просмуче необятните простори на планетата във всяка пора от тялото си. Щом стигнеше до правилната нагласа, започваше да усеща пулса на поредния изследван от него свят.
Жилавият обветрен мъж стоеше върху неравна издатина на червено-черните скали, щръкнали от околната падина, и се оглеждаше във всички посоки. Навсякъде пустиня.
На екрана на картата му това планинско било беше обозначено като Западната крайна стена. Алтиметьрът му показваше, че най-високите върхове са доста над шест хиляди метра… но не виждаше сняг, глетчери или лед, както и никакви следи от валежи. А дори най-суровите и обгорени от атомните взривове върхове на Салуса Секундус бяха заснежени. Тук обаче въздухът оставаше толкова отчайващо сух, че водата не се задържаше по повърхността в каквато и да било форма.