Прочете прогнозите за очакваните бури, посоката и силата на преобладаващите ветрове и излетя с орнитоптера на североизток към вътрешността на планинските масиви, обкръжаващи северния полярен район. Земите около екватора и средните ширити представляваха нажежена пустош и обитаваните от хората места естествено се скупчваха близо до полюсите.
Вслушваше се в ситното бръмчене на двигателите и плясъка на подвижните криле на старичката машина. Във въздуха още по-отчетливо възприемаше уединението си. Именно така най-ясно запечатваше в съзнанието си прострялата се долу местност, за да си създаде всеобхватна представа за геоложките явления и особености, цветовете на скалите, формите на клисурите.
През изподраскания от песъчинки преден илюминатор виждаше сухи корита и проломи, алувиални ветрила на наноси от прастари пълноводни потоци. По някои от стръмните стени на каньоните личеше, че са издълбани от вода — все едно опъната шигърова жица бе срязала и оголила пластовете. Случи се и да зърне люшкащ се в далечината мираж — май беше покрито със солена кора дъно на някогашно море. Стигна докъдето можа в тази посока, но не откри нищо.
Все повече се убеждаваше, че някога на тази планета е имало вода. И то в изобилие! Всеки планетолог би разпознал следите. Но къде се бе дянала?
Полярните шапки съдържаха съвсем незначително количество лед, изкопаван полека-лека от търговците на вода и докарван в града, където го продаваха на невероятни цени. Значи и с полярния лед не можеше да се обясни изчезването на океаните и пресъхването на реките. Дали действително местната вода беше си отишла от планетата… или само се бе скрила?
Кайнс обикаляше с орнитоптера, вглеждаше се и търсеше неуморно. Усърдно запълваше дневниците си с бележки за всяка интересна находка и място. Щяха да минат години, докато събере материал за обосновано обобщение, но през последния месец изпрати на императора два доклада — просто за да покаже, че си върши работата. Почти не го интересуваше дали Елруд или съветниците му са ги прочели.
Често се губеше. Картите и топографските схеми бяха плачевно непълни или дори абсолютно сбъркани, а това го озадачаваше. Щом Аракис беше единственият източник на меланж, една от най-важните планети в Империята, защо повърхността й е толкова зле проучена? Сдружението не би се затруднило да пусне още няколко спътника. Изглежда никой не знаеше защо всички търпят подобно окаяно положение.
Но за проучванията на планетолога нямаше особено значение дали се е загубил. Нали беше изследовател на непознати места и трябваше да броди без предварителен план и посока? Упорстваше и когато орнитоптерът започнеше да трака застрашително. Йонните реактивни двигатели бяха здрави и доста похабената машина се крепеше учудващо добре дори в мощни вихри и резки отвесни потоци нагорещен въздух. Горивото щеше да му стигне за много седмици.
Кайнс никога не забравяше годините сред жестоката природа на Салуса, когато се мъчеше да осъзнае последствията от катастрофата, съсипала планетата преди столетия. Бе виждал стари стереоснимки, знаеше колко красива е била някогашната метрополия. В паметта му обаче оставаше завинаги сегашният безмилостен ад.
Нещо разтърсващо бе сполетяло и Аракис, но нямаше запазени свидетелства и следи от старото бедствие. Сериозно се съмняваше то да е резултат от ядрени взривове, макар че хипотезата просто се натрапваше. Нали войните в древността преди Бътлъровия джихад и по време на бунта наистина са били опустошителни, превръщали са цели звездни системи в хаос от отломки и прахоляк…
Не! Тук бе станало нещо съвсем различно.
Минаваха още дни в скиталчество. Веднъж Кайнс стъпи върху стръмен връх на гол безмълвен гребен в северното полукълбо. Приземи топтера си на плоска, осеяна с едри отломки седловина и се покатери по склона, търсейки предпазливо опора за ръцете и краката си, понесъл на гръб дрънчащите инструменти.
Първите картографи не бяха насилвали прекалено въображението си. Затова извитата скална издатина между Хабания Ерг и голямата падина Циелаго бе наречена веднъж завинаги Фалшивата западна стена. Мястото беше добро за автоматичен колектор на данни.
Усещаше умората в мускулите на краката си, чуваше щракането на влагосъхраняващия костюм и знаеше, че трябва здравата да се е изпотил. Въпреки това защитната дреха поглъщаше и преработваше цялата отделена влага и Кайнс се чувстваше що-годе добре. А когато вече не издържаше, засмукваше глътка топла вода от тръбичката в устата си и продължаваше по неравния склон. „Най-доброто място за съхранение на водата е тялото ти“. Поредното правило на свободните, което бе споделил с него човекът, продал му влагосъхраняващия костюм. Вече свикваше да усеща задължителното тук облекло като своя втора кожа.