В един миг откъм синьозеления гъсталак от бодливи растения, борещи се за оцеляване в планинската тундра, се разнесе шумолене. Сепнатият Лето отскочи назад и се взря напрегнато. Убийци? Или група, която иска да го плени? За дукския наследник биха могли да измъкнат цяла грамада соларии… и да си навлекат унищожителния гняв на Паулус Атреидски.
Извади кривия рибарски нож от канията на колана си и се приготви за схватка. Сърцето му биеше все по-силно, докато се стараеше да предвиди опасността. Като атреид отдавна му бе внушено да не се гнуси от неизбежното проливане на кръв.
Клонките и островърхите листа се разместиха и откриха кръгъл люк. Забуча механизъм и се подаде прозрачната кабина на асансьор — изглеждаше крайно нелепо сред дивия пейзаж.
Набит младеж се хилеше приветливо от кабината. Русата му коса изглеждаше рошава въпреки грижливото вчесване. Носеше панталон с военна кройка и маскировъчна риза с променливи цветове. Бледото лице не бе загубило напълно бебешката си закръгленост. На лявото му рамо висеше раница, държеше втора в ръка. С Лето май бяха на една възраст.
Асансьорът спря и извитата врата се плъзна встрани. Топъл въздух лъхна лицето и ръцете на неволния гост. Той приклекна леко, готов да удари с ножа, макар че му се стори немислимо този наглед безобиден непознат да е убиец.
— Ти си Лето Атреидски, нали? — попита младежът на галах, общия език на Империята. — Искаш ли да се поразходим сред природата?
Момчето присви очи към лилаво-медната иксианска спирала върху яката на непознатия. Прикри огромното си облекчение и се постара да си придаде недоверчив вид. Отпусна надолу върха на ножа, към който другият подчертано не поглеждаше.
— Аз съм Ромбур Верниус — представи се младежът. — Такова де… питах се дали ще искаш да се поразтъпчем, преди да се настаниш долу при нас. Чух, че ти харесвало да живееш на открито. Аз пък предпочитам да съм под земята. Може би като поживееш тук, ще се почувстваш уютно в пещерните ни градове. На Икс е хубаво и под земята. — Ромбур изгледа неприязнено облаците и снежинките. — Ох, защо пък трябваше да завали?! Адска гадост, изобщо не понасям непредсказуемата среда! — Завъртя глава с отвращение. — Помолих онези от климатичния контрол да ти осигурят топъл слънчев ден. Моля те да приемеш извинението ми, принц Лето… но това време ме потиска. Дали да не слезем направо в Големия дворец?
Младежът изглежда се смути, че бърбори неспирно, пусна двете раници в кабината и бутна суспенсорните куфари на Лето до тях.
— Слушай, много се радвам, че най-после се запознахме. Моят баща ми проглуши ушите: „Атреидите това, атреидите онова…“ Ще учим заедно, може да ни занимават с родословните дървета и политиката в Ландсрада. Между другото аз съм осемдесет и седми поред в наследяването на Трона на Златния лъв, но ти трябва да си по-напред на опашката, а?
Тронът на Златния лъв… Великите династии бяха подредени в наследяването му според изключително заплетената система, договорена между ПОСИТ и Ландсрада, а всяка династия имаше своя йерархия, основаваща се на първородството. Лето наистина се намираше значително по-близо до трона от иксианския наследник, защото по майчина линия всъщност беше правнук на Елруд IX чрез една от трите му дъщери от неговата втора съпруга Ивет. И какво от това? Императорът имаше твърде много правнуци. Нито той, нито Ромбур биха седнали някога на трона. Лето си помисли, че ще му бъде доста трудничко дори и като дук на атреидската династия.
Стиснаха си ръцете според разпространения в Империята обичай. Иксианският принц носеше пръстен с огнен камък на дясната си ръка и Лето не усети никакви мазоли по дланта му.
— Аз пък си помислих, че съм попаднал не където трябва — призна си той и най-сетне позволи смущението му да проличи. — Заблудих се, че съм захвърлен на някаква необитаема скала. Но… такъв ли е наистина Икс? Планетата на машините?
Махна с ръка към величавите върхове, снега, канарите и тъмнеещите гори. Спомни си какво бе казал баща му за иксианската пристрастеност към сигурността, защото Ромбур за момент се подвоуми.
— Ами… сам ще видиш! Внимаваме да не се набиваме на очи.
Принцът го покани с жест да влезе пръв в кабината и стъклопластовата врата се плъзна на мястото си. Спуснаха се устремно през дебел цял километър скален пласт. Ромбур говореше невъзмутимо въпреки шеметното пропадане.