— Я, колко скромен си бил! — искрено се засмя Ромбур.
Изкачиха три широки елегантни стълби и влязоха в Големия дворец. В просторното преддверие Лето веднага се загледа в полилеите от иксиански кристал — най-ценения в цялата Империя. Кристални бокали и вази украсяваха масички от мраморпласт, а пред него се издигаха статуи в естествен ръст от лазурен нефрит. Изобразяваха маркграф Доминик Верниус и съпругата му лейди Шандо.
Слугите в ливреи се върнаха незабележимо и заеха местата си. В отсрещния край на преддверието се отвори двукрила врата и плещестият плешив маркграф влезе тъй, сякаш дух изскачаше от запечатана стомна. Носеше туника без ръкави в златисто и сребристо с неизменната иксианска спирала на гърдите.
— Аха, това значи бил нашият млад гост! — възкликна той с грубовато добродушие.
От усмивката ситни бръчици плъзнаха като ветрила около очите му. Двамата с Ромбур много си приличаха, само че пълното му лице се бе нагънало на червендалести издатини и ямички, а тъмните пищни мустаци образуваха странна рамка за белите зъби. Беше и една педя по-висок от сина си. Отличаваше се видимо от атреидите и династията Корино с техните тесни рязко очертани лица, защото произхождаше от друг род, древен още преди Коринската битка. Зад него вървеше Шандо, пременена в официална рокля. Деликатните черти, правият нос и розовеещата кожа й придаваха царствена хубост, която би била забележима и в най-невзрачните одежди. Въпреки привидната й крехкост личеше колко е жизнена и решителна.
Дъщерята Кайлеа като че се стараеше да засенчи майка си в своята богато извезана виолетова рокля, подчертаваща тъмномедния цвят на косата й. Изглеждаше малко по-млада от Лето. Пристъпяше със съсредоточено изящество, плод на дългогодишно обучение, сякаш за нищо на света не би дръзнала да се отклони дори за миг от протокола. Имаше тънки извити вежди, стряскащо зелени очи и сочни, някак котешки устни над малката брадичка. Направи реверанс и си позволи само намек за усмивка.
Лето кимаше почтително, докато се запознаваше официално с домакините си, и се насилваше да не зяпа Кайлеа. Попретупа представянето си, за което майка му го подготви, и побърза да отвори единия от куфарите. Извади обсипана със скъпоценни камъни кутийка — едно от фамилните съкровища на атреидите.
— Лорд Верниус, това е за вас. Съдържа уникални изделия от нашата планета. Нося подарък и за лейди Верниус.
— Прекрасно! — Доминик видимо се бе отегчил от церемонията. Прие подаръка и повика с жест един слуга да го отнесе. — Ще му се насладя довечера, когато ми остане свободно време. — Потри широките си длани. Лето помисли, че щеше да изглежда повече на мястото си в някоя опушена ковачница или на бойното поле, а не сред този разкош. — Е, момче, как мина пътуването ти дотук?
— Безинтересно, сър.
— А, това е най-препоръчителният вид пътувания — подсмихна се маркграфът.
И Лето се засмя, но вече не беше сигурен как да се държи, за да направи добро впечатление на този мъж. Прокашля се смутено, преди да сподели отминалата тревога.
— Накрая, сър, се заблудих, че съм изоставен нарочно, защото виждах наоколо само дива природа.
— Тъй, тъй! Помолих баща ти да не споменава нищо. Беше малка шега. Така постъпих и с него при първото му гостуване при нас. — Доминик грейна от удоволствие. — Като те гледам, млади човече, не си уморен. На твоята възраст смяната на денонощния цикъл не е проблем. Преди два дни ли тръгна от Каладън?
— Да, сър.
— Хайлайнерите просто изяждат разстоянията. Направо невероятно. А и ние ги подобряваме непрекъснато, за да носи всеки от тях повече товар. Вторият кораб от този модел ще бъде завършен днес — поредната ни победа. Ще ти обясним всички промени като част от обучението при нас!
Лето се усмихваше, но главата му сякаш щеше да се пръсне. Не знаеше още колко нови впечатления за един ден ще може да понесе. Вече се досещаше, че след годината, прекарана на Икс, ще бъде съвсем различен човек.
Има оръжия, които не са в ръцете, а в ума.
Совалката кацна на строго охранявания космодрум в град Харко няколко минути преди полунощ местно време.
Баронът продължаваше да недоумява какво ли искат проклетите вещици от него, тъкмо след като се бе върнал от пустинния ад на Аракис. Стоеше на защитен със силово поле балкон на върха на харконската крепост и зяпаше светлините на совалката.
Около него могъщи кули от черна пластостомана пръскаха резки отблясъци в задимения мрак. Тротоарите и пътищата бяха покрити с навеси и филтриращи платнища, за да предпазят хората от промишлените боклуци във въздуха и киселинните дъждове. С още малко въображение и внимание към дреболиите по време на изграждането му град Харко сигурно щеше да изглежда потресаващо. Сега обаче потискаше.