Днес.
Цял следобед вечер беше.
Сняг валеше
и се канеше да завали.
Косът в клоните
на кедъра стоеше.
Истина ви казвам:
който не приеме царството Божие като дете,
няма да влезе в него.
Да можеше сърцето ми пак да бъде чисто и искрено като дете — мисля, че по-голямо щастие не може да има.
Завръщайки се, след като прекарал пет години в затвора на Инквизицията, Луи Понс дьо Леон възобновил лекциите си в университета с думите: „Както стана дума вчера…“
Вървял един човек през полето и срещнал тигър. Хукнал да бяга, а тигърът — след него. Човекът стигнал до ръба на стръмна скала, сграбчил една дива лоза и увиснал над пропастта. Тигърът се зъбел отгоре. Ужасен, човекът, погледнал надолу, където се задавал друг тигър, готов да го разкъса. Две мишки, черна и бяла, започнали малко по малко да прегризват лозата. Близо до себе си човекът забелязал ароматна ягода. Вкопчен с една ръка в лозата, с другата той откъснал ягодата. Колко сладка била тя!
Плевнята изгоря —
сега
вече виждам луната.
Ден след ден — все хубави дни.
Обичаше да се случва.
Да размишляваш е по-интересно отколкото да знаеш, но не толкова, колкото да гледаш.
Целият живот се побира в глагола „виждам“.
От долината човек вижда големи неща, а от върха — само дребни.
Най-хубавото се вижда само със сърцето.
Най-същественото е невидимо за очите.
По-любопитно ни е да узнаем значението на сънищата, отколкото това, което виждаме наяве.
В планината хладна секват всички грижи.
Сърцето мисли разпилени не гнетят.
Лениво дращя по скалата стих,
каквото дойде е добре дошло — а аз съм лодка по вълните.
Обуздавай побеснелия кон на разума.
Пусни пустотата в ударите си.
„ГОЛФЪТ В КРАЛСТВОТО“
Всичко, което те интересува е интересно.
Щом някой ти подхвърли
купичка за чай —
улови я!
Улови я ловко, като с памук,
памука
на твоя пъргав ум.
Пъпешите — толкова хладни,
с кални точици
от утринна роса.
Научи ни да се радваме на простите неща,
и на веселието, с извори, които не горчат.
На прошката, освобождаваща от сторена злина,
на любовта към хората по цялата земя.
ДЗЕН И ИЗКУСТВОТО НА ЧАЯ
Между Дзен и чая е съществувала връзка още от времената на Бодхидхарма. Един от първите японски Дзен-учители, Ейсай, е пренесъл чаените семена от Китай, а Рикю, който изучавал Дзен, създал и усъвършенствал през XVI век изкуството на чая — ча-но-ю.
Както Дзен, така и изкуството на чая, е насочено към простотата. Всъщност то се състои просто от кипване на водата, приготвяне на чая и изпиването му. Неговият дух е проникнат от хармония, почтителност, чистота, спокойствие, скромност, уединеност. Този дух е повлиял силно и върху изкуството за подреждане на цветя, керамиката и архитектурата. Самата церемония се провежда в простичка колиба със сламен покрив — „обиталището на пустотата“. Приборите с малко и непретенциозни, а в стаята няма нищо друго, освен, може би, малък изящно подреден букет цветя и една картина.
Гостите обикновено не са повече от четирима или петима. Приветства ги бълбукането на чайника — в него са поставени метални пластини, които създават звук, напомняш далечен водопад или вятър в борова гора. Доведената до съвършенство система от правила определя как се разбива гъстият зелен чай, как се поднася, как трябва да се подават и поемат съдовете — и всичко това, колкото и парадоксално да звучи — за да бъде постигната безизкусната атмосфера, присъща на изкуството на чая.