Но никой не въплъщаваше първоначалното увлечение на Америка по Дзен така, както битниците — Джак Керуак, Гари Снайдър, Алан Гинзбърг, Филип Уейлън, Лу Уелч и други творци. Те бяха „Дзен-лунатици“ — както Керуак ги нарича в своя роман „Бродягите на Дхарма“, написан през 1958 година и посветен на Джафи Райдър (Гари Снайдърс) и обществото за будизъм и поезия от Златното крайбрежие.
Керуак възприема първата благородна истина на будизма:
„Целият живот е страдание“ като философска основа на своите творби. В идеята за сатори Гинзбърг открива обяснението на мощното видение, преживяно веднъж от него. Снайдър чува за Дзен най-напред в колежа и отдава близо десетилетие от живота си за усъвършенстване на знанията си в Япония, като преди да замине споделя следните думи, предадени от Керуак в „Бродягите на Дхарма“:
„Виждам… една велика революция на раниците, хиляди, дори милиони млади американци, които скитат с раници на гръб, качват се в планините, за да се молят, да разсмиват децата и да радват възрастните, да носят щастие на младите момичета, а на старите момичета — още повече щастие: всички те са Дзен-лунатици, които ходят насам-натам, пишейки стихове, появили се без причина в главите им… цели шайки буйни, истински светци, които се събират да пият, да разговарят и да се молят.“
След малко вече бягах през бърдото към едно отдалечено кътче по крайбрежието на Кинтайър… Усещах как в своя бяг се връщам назад към цялата първична радост, унищожена в процеса на моето съзряване… Над главата ми се носеше крясък на чайките, а в далечината бяха очертани силуетите на стадо диви кози. Едва различавах дали бягам по хлъзгавите скали, по торфа, обрасъл с пирен, или през тресавище, и въпреки това не се подхлъзнах, нито пък каката ми се уморяваха — в тях имаше нов живот и увереност. Бягах безумно бързо, теглен от някаква невидима сила. Слънцето потъна и възпламени гората, а небето се превърна в матов пушек. После ме обзе умора… Търкулнах се на обраслия с пирен бряг и останах да лежа там блажено изтощен.
По-късно той си спомняше определени мигове, които като семе вече са съдържали силата на този миг. Припомни си мига в онази южна градина (Капри), когато зовът на птицата не се разби в очертанията на неговото тяло, а — тъй да се каже — беше едновременно и вън, и вътре в най-съкровените дълбини на съществото му, превръщайки ги в едно цялостно пространство, в което, защитено по тайнствен начин, оставаше едно-единствено място на най-чисто и на най-дълбоко съзнание. Тогава той бе затворил очи… И Безкрайността бе навлязла в него от всички посоки до такава дълбочина, че усети как звездите, които в това време се бяха появили, кротко полягат на гърдите му.
Когато танцувам — танцувам, когато спя — спя, и ако в един миг, докато се разхождам сам в някоя красива овощна градина, мислите ми внезапно се зареят към далечни теми, в следващия момент отново ги насочвам към разходката, към градината, към сладостта на тази самота, към себе си.
Точно сега отлита един миг от времето! Улови неговата реалност в картината! За да сторим това, трябва да освободим съзнанието си от всичко друго. Трябва да се превърнем в самия момент, да бъдем като чувствителна фотоплака… да дадем образ на онова, което виждаме в действителност, като забравим всичко, видяно преди нас.
Разказват, че когато един от духовните старейшини умирал в Скит, братя-монаси, събрани около него, го увили в плащеница и заплакали. Но старейшината отворил очи и се засмял. Засмял се още веднъж и още веднъж. Когато братята видели това, го попитали:
— Кажи, отче, защо се смееш, докато плачем?
Той им отговорил:
— Първият път се засмях, защото се боите от смъртта. Втория път се засмях, защото не сте готови за смъртта. А третият път се засмях, защото след всички житейски теглила, сега отивам да си почина.
Щом изрекъл тези думи, той затворил очи и умрял.
Ако червеноликия убиец мисли, че убива,
или ако убитият се мисли за убит,
те не познават неуловимата пътека,
която следвам, изминавам — и се завръщам аз безспир.
По един свят — всеки път.
Стани и свърши нещо полезно — работата е част от коана!
Да цепиш дърва, да носиш вода.