— Кога изобщо са отлитали?
Дъждовните капки тупат по листата на дървото, но това не са тъжни сълзи, това е само мъката на този, който ги слуша.
Далеч в ливадата виждаме хора, които косят сено, и главите им се полюшват, също като тревата, която косят. Отдалече изглежда, сякаш вятърът превива и хора, и треви.
Понякога ходя насам-натам,
обзет от самосъжаление,
а същевременно величествения вятър
ме носи в небето.
Няма начин да се разбере защо този, който хърка, не може да чуе собственото си хъркане.
МИРЯНИНЪТ ПАН
Мирянинът Пан (740–808/811) бил семеен човек, отхвърлил монашеската обвързаност, който непрестанно се стремял към просветление със собствени усилия. Със своята цялостна отдаденост на Пътя, той вдъхновил безброй хора. Една от прочутите истории за него, разказва как се освободил от всичко, което притежавал, като го натоварил на лодка и я потопил в средата на реката. Оттогава, заедно с дъщеря си Лин-джао, пътувал из страната и двамата се прехранвали като амбулантни търговци. Мирянинът Пан познавал като че ли всички изтъкнати последователи на Дзен по това време, заедно с тях изучавал Пътя и ги въвличал в дхарма-схватки. Веднъж, когато Шъ-доу го разпитвал за живота му, Мирянинът Пан предложил следните стихове:
В делата всекидневни — никаква необичайност.
Последните две години от живота си той и Лин-джао прекарали в една пещера. Един ден Мирянинът обявил, че е време да умре и извършил всички необходими приготовления, като помолил дъщеря си да му каже кога слънцето е достигнало зенита. Вместо това, тя се втурнала в пещерата и му казала, че има слънчево затъмнение. Когато Мирянинът излязъл да го види, Лин-джао заела мястото на баща си и на часа умряла. „Винаги си е била много чевръста“ — казал Мирянинът и изчакал седмица преди да я последва.
Един монах попитал Юе-шан:
— За какво мисли човек, докато седи във вглъбение?
— Мисли за немисленето — отвърнал Учителят.
— Как човек мисли за немисленето? — попитал монахът.
— Без да се замисля — казал Учителят.
Един монах попитал Джао-джоу:
— Ако човек срещне някой бедняк, какво трябва да му даде?
— На него нищо не му липсва. — казал Учителят.
Пропиляваме живота си в подробности…
Опростявай, опростявай.
Вие сте осемгодишен. Неделна вечер. Позволено ви е да останете буден един час повече. Семейството играе „Монополи“. Казват ви, че вече сте достатъчно голям и можете да се включите в играта. Губите. Непрекъснато губите. Стомахът ви се свива от страх. Почти всичко ваше е загубено. Купчината пари пред вас се е стопила. Братята ви грабват всички къщи от вашите улици. Продава се и последната улица. И изведнъж осъзнавате, че това е само игра. Подскачате от радост и събаряте от масата голямата лампа. Тя пада на пода, като повлича и чайника. Другите се ядосват, но вие се смеете, докато се качвате по стълбите, за да си легнете. Знаете, че сте нищо и че не притежавате нищо. И знаете вече, че да бъдеш нищо и да нямаш нищо — са двете неща, които дават неизмерима свобода.
Животът и любовта са си живот и любов, едно букетче теменужки си е букетче теменужки и да се вмъква ненужно идеята за някаква цел, означава да се разруши всичко. Живей и остави другите да живеят, обичай и остави другите да обичат, цъфти и увяхвай; следвай естественото течение на живота, който се носи без цел.
Цъфтящо грамофонче на прозореца ми
ме засища повече от всяка книжна метафизика.
Прекрасен сняг — и снежинка не пада къде да е другаде.
Когато сте заблудени и изпълнени със съмнения и хиляда свещени книги не са достатъчни. Когато сте постигнали истинско разбиране — и една дума вече е в повече.
Имам бележник за обикновени факти и друг — за поезия, но ми е трудно винаги да спазвам неясното разграничение, което съм имал предвид, защото най-интересните и красиви факти са още повече от поезия и именно в това е привлекателността им. Те са превод от езика на земята на езика на небесата. Виждам, че ако моите факти са достатъчно жизнени и значими — макар и видоизменени в същината на човешкото съзнание — ще ми трябва един единствен бележник с поезия, където да включвам всичко.