Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет
Изследване на стойностите
Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.
ПЪРВА ЧАСТ
1
Без да пускам лявата ръчка на мотоциклета, мога да видя, че часовникът ми показва осем и половина сутринта. Вятърът, дори при шестдесет мили в час, е топъл и влажен. След като е така топло и задушно в осем и половина, питам се какво ли пък ще стане след обяд.
Вятърът носи остри миризми от крайпътните мочури. Намираме се в една област на Централните низини, изпълнена с хиляди удобни за лов на патици блата, простиращи се на северозапад от Минеаполис към Дакотите. Този стар път има две бетонни платна, които не виждат кой знае какво движение, откак преди няколко години бе прокаран успореден път с четири платна. Когато преминаваме край някое блато, въздухът внезапно става по-хладен. После, когато отминем, изведнъж се стопля пак.
Щастлив съм, че отново пътувам по тия места. Затънтени, съвсем с нищо непрочути и привлекателни именно поради това. Напрежението изчезва из такива стари пътища. Друсаме се по разбития бетон между папури и ливади и после още папури и блатни треви. Тук-там се появява открито водно пространство и ако човек се вгледа внимателно, може да види диви патици по края на папурите. И костенурки… Ето един червенокрил кос.
Тупвам коляното на Крис и му показвам.
— Какво? — крещи той.
— Кос!
Казва нещо, което не чувам.
— Какво? — крещя в отговор.
Той хваща задната част на каската ми и крещи:
— Виждал съм ги много, тате!
— О! — крещя през рамо. После кимвам. Когато човек е на единадесет години, не му правят особено впечатление червенокрили косове.
Трябва да се поостарее за това. За мен всичко е смесено със спомени, каквито той няма. Студени утрини, много отдавна, в които блатните треви бяха станали кафяви, а папурите се люлееха в североизточния вятър. Тогава острата миризма идваше от тинята, разбърквана от ловджийските ни ботуши, докато търсехме позиция в очакване на слънцето и началото на сезона за патици. Или зими, в които блатата бяха цели замръзнали и можех да вървя през лед и сняг между мъртвите папури и да не виждам нищо освен сиви небеса, мъртвило и студ. Тогава косовете си бяха отишли. Но сега през юли те са се върнали и всичко е преизпълнено с живот, и всяка педя от тия блата бръмчи и шава, и жужи, и цвърчи — едно цяло общество от милиони създания, изживяващи живота си в някаква благодушна приемственост.
Когато прекарваш отпуската си на мотоциклет, виждаш нещата по съвършено различен начин. При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца й, е просто допълнителна порция телевизия. Пътникът в нея е бездеен наблюдател и всичко се движи отегчаващо в рамката пред него.
При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Става част от гледката, вече не я наблюдава, а усещането за присъствие е изумително. Този бетон, дето свисти на пет инча под краката ти, е нещо истинско, същата материя, по която стъпваш, той е тук, така слят, че не можеш да фокусираш погледа си върху него, но можеш да спуснеш крак и да го докоснеш всеки момент, и всичко това, цялото преживяване, никога не изчезва от съзнанието. Крис и аз пътуваме за Монтана с едни приятели, които карат пред нас, а може би ще се отправим и по-далеч. Плановете ни са преднамерено неопределени — по-важно е да пътуваме, отколкото да пристигнем на дадено място. Просто си караме ваканцията. Второстепенните пътища са за предпочитане. Павираните областни пътища са най-добри, след тях идват щатските шосета. Автомагистралите са най-лоши. Искаме да се движим с добра скорост, но за нас сега това значи ударението да се постави по-скоро върху „добра“, отколкото върху „скорост“. Когато човек направи тази смяна на ударенията, всичко се променя. Виещите се по хълмовете шосета са дълги, що се отнася до секундите, но са много по-приятни върху мотоциклета, където човек се накланя на завоите, а не се мята от една страна на друга в някакво затворено пространство. Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…