Изведнъж забелязвам, че земята се е проснала в евклидова равнина. Нито хълм, нито бабуна, докъдето стига погледът. Това означава, че сме навлезли в долината на Червената река. Скоро ще достигнем Дакотите.
3
Докато излезем от долината на Червената река, буреносните облаци са навсякъде и почти над нас.
Джон и аз обсъдихме положението в Брекънридж и решихме да продължаваме, докато бъдем принудени да спрем.
Няма да чакаме дълго. Слънцето се е скрило, духа студен вятър и стена с различни оттенъци на сивото се надига застрашително около нас.
Изглежда огромна, съкрушителна. И прерията е огромна, но огромността на надвисналата над нея зловеща сива маса плаши. Сега пътуваме оставени на милостта й. Къде и кога ще започне, не зависи от нас. Можем само да наблюдаваме как идва все по-близо и по-близо.
Там, където най-тъмносивото се слива със земята, преди малко се виждаше градче — няколко малки постройки и водна кула, — което сега е изчезнало. Скоро ще започне. Не виждам селища, така че просто ще трябва да се носим с пълна скорост напред.
Изравнявам се с Джон и махвам напред, което означава: „По-бързо!“ Той кима и дава газ. Оставям го да се отдалечи малко, после изравнявам скоростта си с неговата. Машината реагира превъзходно — седемдесет… осемдесет… осемдесет и пет… сега вече действително усещаме вятъра и навеждам глава, за да намаля съпротивлението… деветдесет. Стрелката на скоростомера се люшка напред-назад, но оборотомерът устойчиво сочи девет хиляди… около деветдесет и пет мили в час… поддържаме тази скорост… на движение… Твърде голяма, за да следя банкета… Посягам напред и включвам фара просто за всеки случай. Но той е необходим, така или иначе. Притъмнява много.
Фучим през откритата равнина, никъде никаква кола, тук-там по някое дърво, а пътят е гладък, чист и двигателят „спи“ с един висок звук, който казва, че всичко е наред. Става все по-тъмно и по-тъмно.
Светкавица и трясна гръмотевица почти се застъпват. Разтърсва ме, а Крис сега е долепил глава до гърба ми. Няколко предупреждаващи капки дъжд… при тази скорост те са като карфици. Отново светкавица и тряс! и всичко блясва… а после в блясъка на следващата светкавица тази селска къща… тази вятърна мелница… о, Господи, той е бил тук!… намалявам… този път е негов път… ограда и дървета… и скоростта пада до седемдесет, после шестдесет, после петдесет и пет и я задържам там.
— Защо намаляваме? — вика Крис.
— Много беше бързо!
— Не, не е.
Кимвам в знак, че е било.
Къщата и водната кула са отминали и сега се появява малка отводнителна канавка и напречен път, който води далеч към хоризонта. Да… точно така, мисля си. Точно така е.
— Те са много пред нас! — крещи Крис. — Засили!
Завъртам глава.
— Защо не? — крещи той.
— Не е безопасно!
— Но те изчезнаха!
— Ще почакат.
— Засили.
— Не — клатя глава. Просто предчувствие. Когато си с мотоциклет, трябва да му се доверяваш — и задържам на петдесет и пет.
Дъждът завалява, но пред нас виждам светлините на град… Знаех, че е там.
Когато пристигаме, Джон и Силвия са под първото дърво край пътя и ни чакат.
— Какво стана?
— Намалихме.
— Това знаем. Някаква повреда ли?
— Не. Хайде да се измъкнем от тоя дъжд.
Джон разправя, че на другия край на града има хотел, но аз му казвам, че има по-хубав, ако свием надясно при реда тополи след няколко пресечки.
При тополите завиваме, преминаваме няколко пресечки и се появява малък мотел. Пред рецепцията Джон се оглежда и казва:
— Това място е добро. Кога си идвал по-рано?
— Не си спомням — отвръщам.
— Тогава откъде го знаеш?
— Интуиция.
Поглежда към Силвия и клати глава.
Силвия ме наблюдава мълчаливо от известно време. Забелязва, че се подписвам в книгата с несигурна ръка.
— Изглеждаш много блед — казва тя. — Да не те е разтърсила светкавица?
— Не.
— Изглеждаш, като да си видял призрак.
Джон и Крис ме гледат и аз се извръщам към вратата. Все още вали силно, но ние притичваме към стаите. Багажът върху мотоциклетите е покрит и изчакваме бурята да отмине, преди да го свалим.
След като дъждът спира, небето малко просветлява. Но от двора на мотела виждам през тополите, че една друга тъмнина, тази на нощта, се готви да настъпи. Отиваме пеша в града, вечеряме и докато се върнем, дневната умора се стоварва отгоре ми. Почиваме почти неподвижни в металните столове в двора на мотела, бавно пием пинт4 уиски, който Джон донесе заедно с малко сода от хладилника на мотела. Прониква в гърлото бавно и приятно. Студен нощен вятър шумоли в листата на тополите край пътя.