Крис пита какво ще правим по-нататък. Нищо не може да измори това дете. Новото и непознатото около мотела го възбужда и той ни кара да пеем песни, както правят те по лагерите.
— Не сме много добре с пеенето — казва Джон.
— Да си разправяме приказки тогава — казва Крис. Мисли известно време. — Знаете ли някакви хубави приказки за призраци? Всички деца в нашата колиба разправяха приказки за призраци вечер.
— Ти ни разкажи някоя — казва Джон.
И той разказва. Забавно е да ги слушаш. Някои от тях не съм чувал, откак бях на негова възраст. Казвам му това и Крис иска да чуе някоя от моите приказки, но аз не мога да си спомня нито една.
След малко пита:
— Ти вярваш ли в призраци?
— Не — казвам.
— Защо не?
— Защото са не-на-уч-ни.
Начинът, по който казвам това, кара Джон да се усмихне.
— Те не са материални — продължавам аз, — нямат енергия и затова според законите на науката не съществуват освен в съзнанието на хората.
Уискито, умората и вятърът от дърветата започват да ми мотаят главата.
— Естествено — добавям, законите на науката също не са материални и нямат енергия и затова не съществуват освен в съзнанието на хората. Най-добре е човек да има чисто научен подход към тия неща и да не вярва нито в призраци, нито в законите на науката. Така е най-сигурно. По този начин не остава кой знае какво, в което да се вярва, но това Също е научно.
— Не разбирам за какво говориш — казва Крис.
— Шегувам се.
Крис се разстройва, когато говоря така, но не мисля, че това го наранява.
— Едно от момчетата в лагера ми каза, че вярва в призраци.
— Просто те е премятал.
— Не, не. Казва, че когато хората не ги погребват както трябва, духовете им се връщат и преследват другите хора. Той наистина вярва в това.
— Просто те е премятал — повтарям аз.
— Как му е името? — пита Силвия.
— Том Бялата мечка.
Джон и аз се споглеждаме, помислили изведнъж едно и също нещо.
— О, индианец! — казва той.
Аз се изсмивам.
— Май ще трябва да върна разговора малко назад — казвам. — Имах пред вид европейските духове.
— Каква е разликата?
Джон ще се пръсне от смях.
— Хвана те натясно — казва.
Мисля малко и казвам:
— Ами индианците понякога гледат другояче на нещата, не бих казал напълно погрешно. Науката не е част от индианските традиции.
— Том Бялата мечка казва, че майка му и баща му казали да не вярва в тия неща. Но баба му прошепнала, че са верни, така или иначе, и той си вярва.
Гледа ме умолително. Понякога действително иска да разбере истината. Да си майтапчия, не значи да си особено добър баща.
— Разбира се — отмятам се бързо, — и аз вярвам в призраци.
Сега Джон и Силвия ме гледат особено. Виждам, че няма да се измъкна леко от това положение и се стягам за дълго обяснение.
— Напълно естествено е — казвам — да се смятат за невежи европейците, които са вярвали в призраци, или индианците, които са вярвали в призраци. Научната гледна точка е сложила точка на всички други гледни точки, направила ги е да изглеждат примитивни, така че ако човек днес говори за призраци или духове, смята се, че е невеж или може би смахнат. Почти е невъзможно човек да си представи свят, в който действително биха могли да съществуват призраци. Джон кима утвърдително и аз продължавам:
— Моето собствено мнение е, че интелектът на съвременния човек не е чак толкова по-висш. Коефициентите за интелигентност не са чак толкова различни. Онези индианци и средновековни хора са били точно толкова интелигентни, колкото сме и ние, но контекстът, в който са мислели, е бил съвършено различени В онзи контекст на мислене призраците и духовете са точно толкова реални, колкото са атомите, елементарните частици, фотоните и квантите за съвременния човек. В този смисъл аз вярвам в духове. Съвременният човек също има своите призраци и духове.
— Кои?
— Ами законите на физиката и логиката… бройната система… принципът на алгебричното заместване. Това са призраци. Ние просто така дълбоко им вярваме, че те изглеждат истински.
— За мен изглеждат истински — казва Джон.
— Не разбирам — казва Крис.
И така, аз продължавам:
— Например изглежда съвсем естествено да допуснем, че земното привличане и законът за земното привличане са съществували преди Исак Нютон. Глупаво би било да се мисли, че до XVII век не е имало земно привличане.
— Разбира се.
— Добре, кога в такъв случай се е появил този закон?
Винаги ли е съществувал?
Джон сбърчва чело, чуди се какво целя.
— Онова, към което се стремя — казвам аз, — е да ви наведа на мисълта, че преди началото на света, преди да са били образувани слънцето и звездите, преди първоначалното зараждане на каквото и да било законът за гравитацията е съществувал.