— Разбира се.
— Седял си е така, без собствена маса, без собствена енергия, нито в съзнанието на някого, защото този някой не го е имало, нито в пространството, защото и пространство не е имало, нито никъде — този закон за гравитацията все пак е съществувал!
Сега Джон не изглежда толкова сигурен.
— Ако този закон е съществувал — казвам, — то аз, честна дума, не знам какво трябва да се направи, за да има нещо несъществуващо. Струва ми се, че законът за гравитацията е преминал всички изпитания по несъществуване, каквито има. Не можеш да измислиш нито един атрибут на несъществуването, който този закон да не притежава. Или поне един научен атрибут на съществуването, който да притежава. И все пак „здравият разум“ изисква да се вярва, че той съществува.
Джон казва:
— Струва ми се, че трябва да пообмисля това.
— Добре, но аз мога да предрека, че ако помислиш достатъчно дълго по въпроса, ще откриеш, че се въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш в кръг, докато накрая стигнеш до единственото възможно, разумно, смислено заключение. Законът за гравитацията и самата гравитация не са съществували преди Исак Нютон. Всяко друго значение е безсмислено. А това означава — казвам аз, преди да може да ме прекъсне, — а това означава, че този закон за гравитацията не съществува никъде освен в главите на хората! Той е един призрак! Ние всички много нахално и самонадеяно сриваме призраците на другите, но сме точно толкова невежи и варвари, и суеверни, що се отнася до собствените ни призраци.
— Тогава защо всички вярват в закона за гравитацията?
— Масова хипноза. Под една твърде ортодоксална форма, известна като „образование“.
— Искаш да кажеш, че учителят хипнотизира децата, за да повярват в закона за гравитацията?
— Разбира се.
— Това е абсурдно.
— Чувал си за ролята на визуалния контакт в класната стая? Всеки свързан с образованието подчертава тази роля. Но никой не я обяснява.
Джон клати глава и ми сипва още. Слага ръка пред устата си и с шеговита реплика се обръща към Силвия:
— А обикновено изглежда нормален.
Парирам го:
— Това е първото нормално нещо, което съм казал от седмици. През останалото време се правя на побъркан от XX век, точно както и вие. Така че да не привличам вниманието. И нека да ти го повторя — казвам. — Ние вярваме, че безплътните думи на сър Исак Нютон са си седели в средата на нищото милиарди години преди той да се роди и че по един магически начин той е открил тия думи. Те винаги са си били там, дори и когато не са били приложими към нищо. Постепенно се образувал светът и те се приложили към него. Всъщност самите тези думи са били онова нещо, което е образувало света. Това, Джон, е нелепо.
Проблемът, противоречието, с което учените не могат да се справят, е умът. Умът няма маса или енергия, но те не могат да не се съобразяват с определящото му значение за всичко, което вършат. Логиката съществува в ума. Числата съществуват само в ума. Аз не се тревожа, когато учените казват, че призраците съществуват в ума. Само едно нещо ме поразява. Науката също съществува само в ума на хората. От това не става по-малко реална. Нито пък призраците:
Те само ме гледат и аз продължавам:
— Законите на природата са човешки измислици, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици като призраците. Цялата проклета работа е човешка измислица, включително и идеята, че не е човешка измислица. Светът изобщо не съществува вън от човешкото въображение. Целият е един призрак и в древността се е смятало, че е призрак, целият калпав свят, дето живеем в него. Той се управлява от призраци. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, Буда и Платон, Декарт и Русо, Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци и още призраци. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.
Джон изглежда твърде потънал в размисъл, за да говори. Силвия обаче е възбудена.
— Откъде ти идват наум тия идеи? — пита тя.
Готвя се да им отговоря, но не го правя. Имам чувството, че вече съм докарал нещата до допустимия предел, дори може би съм го прехвърлил и е време да спра.
След малко Джон казва:
— Хубаво е, че отново ще видим планините.