Преди няколко години жена ми, аз и нашите приятели започнахме да се пристрастяваме към тия пътища. Използувахме ги от време на време за разнообразие или за по-пряко достигане на друга автомагистрала и всеки път гледките биваха великолепни, а ние напускахме пътя, изпълнени с чувството за отмора и наслада. Правехме това много пъти, преди да проумеем онова, което би трябвало да е очевидно: тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. Откритието бе истинска находка.
Чудел съм се защо ни бе нужно толкова време да проумеем това. Виждахме го и все пак не го виждахме. Или по-скоро бяхме приучени да не го виждаме. Свикнали може би да мислим, че истинският живот принадлежи на столицата, а всичко това тук е просто отегчителна провинция. Беше объркващо. Истината чука на вратата, а ти й казваш: „върви си, аз търся истината“. И тя си отива. Объркващо. Но веднъж проумели, разбира се, нищо не можеше да ни откъсне от тези пътища през уикенди, вечери, отпуски. Станали сме пристрастени мотолюбители на второстепенните пътища и открихме там неща, на които човек се учи от опит.
Например научили сме се как да откриваме добрите пътища върху картата. Ако линията се гърчи, това е добре. То означава хълмове. Ако прилича на маршрут от някой град към друг, по-голям, това е лошо. Най-добрите винаги свързват никъде с никъде и имат дубльор, по който можете да пристигнете по-бързо. Ако сте тръгнали на североизток от някой голям град, никога не следвайте дълго пътя, по който сте излезли. Напуснете града и се залутайте на север, после на изток, после пак на север и скоро ще се озовете на второстепенен път, използуван само от местните хора.
Главното умение е да не се загубиш. Понеже пътищата се използуват само от местните хора, които ги знаят наизуст, никой не се оплаква, ако пред кръстовищата няма пътни знаци. И често няма. А когато има, това обикновено е мъничък знак, скрит дискретно в бурените, и това е всичко. Областните организатори на движението обикновено ви предупреждават само веднъж. Ако пропуснете оня мъничък знак в бурените, това си е ваша работа, не тяхна. На всичко отгоре откривате, че пътните карти са често неточни за областните пътища. А от време на време те ви извеждат на черен път с два коловоза, после с един, който свършва в някое пасище или пък ви отвежда до задния двор на някой фермер.
Така че се движим главно по усет и като съдим по белезите, които биха могли да ни подскажат нещо. Държа компас в един от джобовете си за облачните дни, когато не можеш да се ориентираш по слънцето, и съм поставил картата в специален планшет върху резервоара, където мога да следя колко мили сме изминали от последното кръстовище и какво да търся. С тези прибори и липсата на бързане да „стигнем някъде“ нещата вървят много добре и цяла Америка просто е наша.
В Деня на труда1 и Деня на загиналите2 пътуваме цели мили, без да видим друго превозно средство, после пресичаме някоя федерална автомагистрала и гледаме колите, нанизани броня о броня до хоризонта. Вътре начумерени лица. Плачещи деца на задната седалка. Все ми се ще да би имало някакъв начин да им кажа нещо, но няма, защото те се въсят и, изглежда, бързат…
Виждал съм тия блата хиляди пъти и всеки път са нови. Погрешно е да ги наречем гостоприемни. Човек би могъл със същия успех да ги нарече жестоки или безчувствени. Те са всичко това заедно, а истинската им същност разбива половинчатите представи. Ето! Голямо ято червенокрили косове се издига от гнездата в папурите, подплашено от нашия шум. Втори път плясвам Крис по коляното… тогава си спомням, че ги е виждал по-рано.
— Какво? — крещи той отново.
— Нищо.
— Добре де, какво?
— Просто проверявам дали си още тук! — крещя аз и повече не си казваме нищо.
Не можеш да водиш кой знае какъв разговор върху движещ се мотоциклет освен ако не обичаш да крещиш. Вместо това времето се прекарва в долавяне на нещата и размисъл върху тях. Върху гледките и звуците, върху настроението на времето и припомнени неща, върху машината и местността, в която си; разсъждаваш за нещата при пълно спокойствие, надълго и нашироко, без да бързаш и без чувството, че си губиш времето.