Пътят на юг е ужасен. Неравен, тесен, изровен бетон при силен челен вятър, слънце в очите и големи триосни камиони насреща. По тази хълмиста местност те се засилват при спусканията и губят скорост при изкачйанията, движат се като влакчетата по панаирите, ние имаме слаба видимост и нервите ни се късат при разминаване. Първият ме уплаши, защото не го очаквах. Сега вече държа здраво кормилото и се стягам в очакване. Нищо страшно. Блъсва те въздушната вълна и това е всичко. По-горещо е и по-сухо.
В Херейд Джон изчезва да търси нещо разхладително, а Силвия, Крис и аз намираме сянка в някакъв парк и се опитваме да отдъхнем. Но не успяваме. Настъпила е някаква промяна, не знам точно каква. Улиците в тоя град са широки много повече, отколкото е нужно, а въздухът сивее от прах. Празни, буренясали парцели, пръснати тук-там между постройките. Складовете от сглобяеми метални листове и водната кула приличат на тези от предишните градове, но се простират на по-голяма площ. Всичко е по-занемарено, по-механизирано на вид и като че произволно разположено. Постепенно разбирам причината. Грижата липсва. Земята тук не се цени. Намираме се в град на Запада.
Обядваме с кюфтета и млечен коктейл с малцов сироп в една от закусвалните на фирмата „А & У“ в Моабридж, понасяме се по оживената главна улица и накрая в подножието на един хълм виждаме Мисури. Странна е цялата тая водна маса, движеща се между тревисти хълмове, които почти не виждат вода.
Извръщам се и поглеждам Крис, но реката, изглежда, не го интересува особено.
Спускаме се по хълма с изключен двигател, трополим по моста, като наблюдаваме реката — край нас ритмично преминават трегерите, — и ето ни на другия бряг.
Изкачваме дълга, дълга стръмнина, навлизаме в друга земя.
Оградите сега са изчезнали напълно. Никакви храсти, никакви дървета. Хълмовете са толкова големи, че мотоциклетът на Джон изглежда като мравка, която пъпли далеч пред нас през зелените склонове. Над склоновете възвишенията са увенчани с щръкнали зъбери.
Всичко изглежда някак си естествено спретнато. Ако бе изоставена земя, щеше да има съсипан, мухлясал вид, с бетонни остатъци от основи, парчета боядисана ламарина и тел, бурени, поникнали на местата, откъдето чимовете са били изтръгнати заради някакво дребно предприятие. Нищо подобно. Не че е поддържано — само не са полагани усилия да го развалят. Просто си е такова, каквото навярно винаги е било. Резерват.
Отвъд онези скали няма любезни мотоциклетни механици и аз се питам дали сме подготвени за това. Ако оттук нататък нещо се повреди, наистина ще изпаднем в беда.
Проверявам температурата на двигателя с ръка. Успокояващо ниска е. Натискам съединителя и се движа за миг по инерция, за да чуя как работи на празен ход. Нещо звучи особено и повтарям опита. Нужно ми е известно време, за да разбера, че изобщо не е двигателят. След затваряне на дроселовата клапа, от насрещното възвишение се донася ехо. Странно. Правя същото два-три пъти. Крис се чуди какво не е в ред и аз го карам да се вслуша в ехото. Никаква реакция от негова страна.
Този стар двигател има един особен звук като от подрънкване на монети. Като че вътре се мятат куп дребни пари. Звучи ужасно, но това всъщност е нормално чукане на клапаните. Когато човек е свикнал с този звук и се е научил да го очаква, той автоматично долавя всяко изменение в него. Ако промяна липсва, това е хубаво.
Веднъж опитах да заинтересувам Джон с този звук, но беше безнадеждно. Всичко, което чуваше, бе шум, а всичко, което виждаше, бе машината и мен с изцапани инструменти в ръце, нищо друго. Нищо не стана.
Всъщност той не разбираше какво става и не се интересуваше достатъчно, за да разбере. Той въобще не се интересува толкова от онова, което нещата означават, колкото от това, което са. Това, че разглежда всичко по този начин, е малко показателно. Трябваше ми доста време, за да забележа това различие, и за моята шъто̀куа е важно да го изясня.
Бях така смаян от отказа му дори да помисли по някакъв технически въпрос, че непрекъснато търсех начин да го насоча към тия неща, без да знам откъде да започна.
Мислех си да изчакам, докато нещо се повреди в неговата машина и тогава щях да му помогна да го направи и по тоя начин да го въвлека, но сам се изиграх, защото не разбирах разликата в начина, по който той вижда нещата.