Някаква жена, много пияна, купува бира за един мъж в колата отвън. Не може да реши каква марка бира да купи и жената на собственика побеснява, докато я чака. Тя все още не може да реши, но тогава ни забелязва, заклаща се към нас и пита наши ли са мотоциклетите. Кимаме утвърдително. Тогава пожелава да се вози на някой от тях. Аз се оттеглям и оставям Джон да се оправя.
Той я разубеждава деликатно, но тя упорствува отново и отново и му предлага един долар за возенето. Аз пускам няколко шеги по този повод, но не са смешни и само правят положението още по-неловко. Излизаме обратно при кафявите хълмове и жегата.
Когато стигаме Лемън, наистина сме изтръпнали от умора. В един бар научаваме за някакъв къмпинг на юг. Джон иска да се спрем в парка по средата на Лемън, забележка, която прозвучава странно и силно ядосва Крис.
Отдавна не съм бил така уморен. Другите също. Но се мъкнем из супермаркета, купуваме каквото ни дойде наум за ядене и с известни усилия закрепваме нещата на мотоциклетите. Слънцето залязва, здрачава се. След час ще е тъмно. Все не тръгваме. Не разбирам, мотаем ли се или какво?
— Хайде, Крис, да тръгваме — казвам.
— Не ми викай. Аз съм готов.
Напуснали сме съвсем изтощени Лемън по някакъв местен път, вече доста отдавна, както ни се струва, но не ще да е толкова отдавна, защото слънцето все още е над хоризонта. Къмпингът е пуст. Това е добре. Но ни остава по-малко от половин час слънце и никакви сили. Това е най-лошото.
Опитвам да разтоваря нещата колкото е възможно по-бързо, но съм така замаян от умора, че просто свалям всичко по пътя, без да забележа колко е лошо мястото. После разбирам, че е много ветровито. Това е вятърът на Високите равнини. Тук е полупустиня — всичко е изгоряло и сухо освен някакво езеро — някакво голямо водохранилище под нас. Вятърът духа откъм хоризонта през езерото и ни пронизва с острите си пориви. Студът вече хапе. Зад пътя има няколко нискорасли иглолистни храсти и аз казвам на Крис да отнесе нещата при тях. Не го прави. Влачи се надолу към езерото. Пренасям нещата сам.
Докато отивам и се връщам, забелязвам, че Силвия полага огромни усилия да подреди нещата за готвене, но и тя е уморена като мен.
Слънцето се скрива.
Джон е събрал дърва, но са толкова големи, а вятърът така силен, че не могат да се запалят. Трябва да се нацепят на подпалки. Връщам се към храсталаците, ровя из здрача за моето мачете, но вече е толкова тъмно между растенията, че не мога да го намеря. Трябва ми фенерчето. Търся го, но е така тъмно, че и него не мога да намеря.
Връщам се, паля мотоциклета и го докарвам, за да осветя с фара багажа, та да намеря фенерчето. Претърсвам нещата едно по едно за фенерчето. Доста време ми трябва, за да разбера, че нямам нужда от фенерчето, а от мачетето, което ще ми извади очите. Докато го занеса, Джон е запалил огъня. Използувам мачетето да насека някои от по-големите дървета.
Крис се появява отново, фенерчето е у него.
— Кога ще ядем? — хленчи той.
— Приготвяме храната колкото е възможно по-бързо — казвам му аз. — Дай тук фенерчето.
Той пак изчезва, като отнася фенерчето.
Вятърът духа в огъня така, че отклонява пламъка и месото няма да се опече. Опитваме се да изградим заслон, като използуваме големи камъни от шосето, но е твърде тъмно и не виждаме какво правим. Докарваме двата мотоциклета и осветяваме мястото с кръстосаната светлина на двата фара. Много особена светлина. Издухана от огъня пепел изведнъж блясва в нея и изчезва.
БУ-У-М! Нещо експлодира силно зад нас. После чувам как Крис се кикоти.
Силвия е недоволна.
— Намерих няколко бомбички — казва Крис.
Овладявам навреме гнева си и казвам студено:
— Сега е време за ядене.
— Трябват ми няколко клечки кибрит — отвръща той.
— Сядай и яж.
Той сяда, а аз се опитвам да ям с офицерския си сгъваем нож, но стейкът е много жилав, така че изваждам един ловджийски нож и използувам него. Светлината на фара на мотоциклета е насочена право в мен и ножът, когато се спуска към чиниите, изчезва напълно в сянката и не го виждам къде отива.
Крис казва, че също не може да разреже стейка си и аз му подавам моя нож. Когато посяга за него, преобръща всичко върху брезента.
Никой не се обажда.
Не ме е яд, задето разсипа яденето, яд ме е, че сега брезентът ще бъде замърсен до края на пътуването.
— Има ли още? — пита той.
— Яж това — казвам. — Падна само на брезента.
— Много е мръсно — отвръща той.
— Да, ама това е всичкото.
В настроението се появява нещо угнетително. Сега единствено ми се иска да легна да спя. Но той е ядосан и очаквам да ни поднесе някоя от неговите малки сценки. Очаквам я и много скоро тя започва.