— Не ми харесва вкусът на това тук — казва той.
— Да, не е доготвено, Крис.
— Въобще нищо не ми харесва. Това, да ходим по къмпинги, изобщо не ми харесва.
— Беше твое хрумване — обажда се Силвия. — Ти беше тоя, който искаше да правим лагер.
Не биваше да казва това, но нямаше как да го знае. Човек не трябва да се хваща за думите му — обърнем ли му внимание, той ще измисли още нещо, после нещо друго, докато най-накрая го удариш, което всъщност той си и търси.
— Не ме интересува — казва.
— А би трябвало — отговаря тя.
— Е да, ама не ме интересува.
Моментът на избухването е много близък. Силвия и Джон поглеждат към мен, но аз седя като сфинкс. Съжалявам за всичко това, но в момента не мога да направя нищо. Всякаква препирня само ще влоши нещата.
— Не съм гладен — казва Крис.
Никой не отговаря.
— Боли ме стомахът.
Избухването е избегнато, след като Крис се извръща и отива в тъмното.
Свършваме с яденето. Помагам на Силвия да прибере и после поседяваме известно време. Загасваме фаровете, за да запазим акумулаторите и защото светлината им и без това с грозна. Вятърът е поутихнал и огънят дава някакво осветление. След малко очите ми се приспособяват към него. Храната и ядът са отнели част от сънливостта. Крис не се върна.
— Мислиш ли, че просто ни наказва? — пита Силвия.
— Мисля — кимам, — макар да не е точно. — Разсъждавам още и добавям: — Този термин е от детската психология, а аз не я обичам. Нека просто си кажем, че се държи като копелдак.
Джон се засмива.
— Все пак — казвам — вечерята бе хубава. Съжалявам, че трябваше да се държи така.
— О, всичко е наред — казва Джон, — жалко само, че няма да хапне нищо.
— Няма да му навреди.
— Не мислиш ли, че може да се изгуби там?
— Не, ако се загуби, ще закрещи.
Сега, след като се махна и няма какво да правим, започвам по-добре да усещам пространството около нас. Отникъде ни звук. Самотна прерия.
Силвия казва:
— Мислиш ли, че наистина го боли стомахът?
— Да — казвам малко нещо догматично. Съжалявам, че продължаваме с тая тема, но те заслужават по-добро обяснение от това, което получават. Навярно чувствуват, че тук има нещо повече от онова, което знаят. — Сигурен съм, че има — казвам накрая. — Изследван е пет-шест пъти за тая работа. Веднъж бе така зле, та помислихме, че е апандисит… Спомням си, че почивахме на север. Току-що бях приключил с изготвянето на инженерен идеен проект за договор от пет милиона долара, който почти ме бе довършил. Това е съвършено различен свят. Никакво време и никакво търпение: шестстотин страници информация да се напишат за една седмица. Почти бях готов да убия поне трима души и решихме да се отправим в гората за известно време. Вече не си спомням къде точно бяхме. Главата ми се беше запалила от технически данни, а Крис се разпищя. Не даваше да го докоснем, докато най-накрая разбрах, че ще трябва бързо да го закарам в болница, а коя беше тя, никога няма да си спомня, но не му откриха нищо.
— Нищо?
— Не. Но се е случвало и по-късно.
— Нямат ли някакви предположения? — пита Силвия.
— Тази пролет го диагностицираха като начални симптоми на душевно заболяване.
— Какво? — вика Джон.
Вече е твърде тъмно, за да видя Силвия или Джон, или дори очертанията на хълмовете. Ослушвам се за звуци в далечината, но не чувам никакви. Не знам какво да отговоря и затова не казвам нищо.
Когато напрегна поглед, виждам звезди отгоре, но огънят пред нас ме затруднява. Нощта навсякъде около нас е плътна и тъмна. Цигарата е догоряла до пръстите ми и аз я угасям.
— Не знаех това — обажда се гласът на Силвия. Никаква следа от гняв. — Чудехме се защо взе него вместо жена си. Радвам се, че ни каза.
Джон избутва няколко недогорели краища на дървета в огъня.
Силвия се обажда:
— Каква мислиш, че е причината?
Джон отваря уста, сякаш за да прекрати разговора, но аз отговарям:
— Не знам. Причините и следствията не вършат работа тук. Причините и следствията са творение на мисълта. Струва ми се, че душевното заболяване е преди мисълта — сигурен съм, че това нищо не им говори. То и на мене не говори кой знае колко, а съм твърде уморен, за да го дообмисля и изложа.
— Какво казват психиатрите? — каза Джон.
— Нищо. Прекратих цялата работа.
— Прекрати?
— Да.
— Мислиш ли, че е правилно?
— Не зная. Не мога да измисля разумна причина, за да кажа, че лечението е неуместно. Просто блокаж в собствения ми разсъдък. Мисля по това и претеглям всички съображения в полза на лечението, планирам преглед, дори проверявам за телефонния номер на лекаря, а после настъпва блокирането и това е същото, като когато се захлопне врата.