— Май не си прав.
— Всички така разправят. Предполагам, няма да мога да упорствувам вечно.
— Но защо се опитваш? — пита Силвия.
— Не знам защо… просто не се родеят… — гледай каква дума, мисля си, никога не съм я използувал по-рано. Не рода… звучи селяшки… не роднини… същият корен… не радетели… не могат да радеят за него, не са му сродни по душа… Точно такова чувство имам.
Стара дума, така древна, че почти е изчезнала. Каква промяна през тия векове. Днес всеки може да ти е сроден. Само че едно време е било нещо, с което се раждаш — и да искаш, нищо не можеш да направиш. Сега е наполовина преструвка, като при учителите в първия учебен ден. А какво знаят за истинската топлота тия, които не са сродни?
Това не ми излиза от главата. Сроден. Kin на английски. Прилича на немската дума Kind.
… Mein Kind — мое дете. Meine Kinder… „Wer reitet so spät durch Nacht und Wind? Es ist der Vater mit seinem Kind.“
Обзема ме странно чувство.
— За какво мислиш? — пита Силвия.
— За едно старо стихотворение, от Гьоте. Сигурно е на двеста години. Трябваше да го науча много отдавна. Не знам защо си го спомням сега освен… — особеното усещане идва отново.
— Какво се казва в него? — пита Силвия.
Мъча се да си припомня:
— Някакъв мъж язди край един бряг нощем, срещу вятъра. Баща със сина си, когото здраво е прегърнал с едната ръка. Пита сина си защо е така бледен, а синът отвръща: „Татко, не виждаш ли призрака?“ Бащата се опитва да убеди момчето, че вижда само мъгла край плажа и чува само шума на листата от вятъра, но синът продължава да повтаря, че е призракът, и бащата язди все по-бързо и по-бързо срещу вятъра.
— А как свършва?
— Нещастно… детето умира. Призракът побеждава.
Вятърът разгаря въглените и в светлината им виждам, че Силвия ме гледа уплашено.
— Но това е било в друга страна и по друго време — казвам. — Тук край нас е самият живот, а призраците не означават нищо. Вярвам в това. Вярвам също и във всичко наоколо — казвам, като поглеждам към притъмнялата прерия, — макар все още да не знам с положителност какво означава всичко това… Напоследък не съм сигурен в каквото и да било. Може би затова приказвам толкова много.
Жаравата отслабва и отслабва. Изпушваме последните си цигари. Крис е някъде там в тъмното, но нямам намерение да се лутам подире му. Джон предпазливо мълчи и Силвия мълчи, и изведнъж всички сме разделени, напълно самички в собствените си светове, и връзките помежду ни изчезват. Гасим огъня и се оттегляме към спалните чували в храстите.
Откривам, че това мъничко убежище, състоящо се от келяви борчета, където съм оставил спалните чували, е убежище от вятъра и за милиони комари от водохранилището. Препаратът против комари изобщо не ги спира. Пропълзявам навътре в спалния чувал и оставям една малка дупчица за дишане. Почти съм заспал, когато Крис най-после се появява.
— Там има една чудесна, голяма купчина пясък — казва, като шумоли върху боровите иглички.
— Добре — отвръщам аз. — Лягай да спиш.
— Трябва да я видиш. Ще дойдеш ли да я видиш утре?
— Няма да имаме време.
— Мога ли да си поиграя там утре заран?
— Да.
Шумоли безкрайно, докато се съблича и влиза в спалния чувал. Вече е вътре. После се върти. После е тихо, след това се върти още. Накрая казва:
— Татко?
— Какво?
— Как беше, като си бил малък?
— Заспивай, Крис! — има граници за това, което човек е в състояние да изслуша.
След малко чувам силно подсмърчане, от което разбирам, че плаче, и макар да съм изтощен, не мога да заспя. Няколко успокоителни думи биха могли да свършат работа тук. Той се опитваше да се сближи. Но нужните думи неизвестно защо не идват. Успокоителните думи са повече за чуждите хора, за болници, не за родственици. Такива малки емоционални левкопластчета не са онова, от което има нужда той или което се търси… Не знам от какво има нужда той или пък какво се търси.
Една кръгла луна бавно се показва от хоризонта над боровете и по бавната й, търпелива дъга по небето отмервам час след час на полусън. Прекалено голяма умора. Луна и странни сънища, и звуци от комари, и отделни откъслечни спомени се разбъркват и смесват в един нереален, невъобразим пейзаж, в който луната грее и въпреки това има мъгла, и аз яздя кон, и Крис е с мен, и конят прескача малко поточе, което отива през пясъка към океана някъде там. И после това спира отведнъж… А после се появява отново.
И след това в мъглата изниква нещо като фигура. То изчезва, когато погледна право в него, но се появява отново в края на полезрението ми, щом отвърна поглед. Почти ще кажа нещо, ще му извикам, ще го позная, но след това не го правя, защото знам, че ако му обърна внимание чрез някакво движение или действие, би означавало да го направя истинско, каквото то не е. Но това е една фигура, която разпознавам, макар да не се издавам. Това е Федър.