Това, което сега искам да направя, е да използувам предстоящото време, за да поговоря за някои неща, които ми дойдоха наум. Ние обикновено така бързаме, че почти няма кога да разговаряме. Резултатът е някаква безкрайна празнота от ден на ден, еднообразие, което години по-късно оставя човек да се чуди къде е отишло всичкото време и да съжалява, че си е отишло всичкото. Сега, след като имаме известно време и знаем това, бих искал да го използуваме и да поговорим по-задълбочено за неща, които изглеждат важни.
Имам предвид нещо като шъто̀куа3 — това е единственото название, което мога да измисля, — като пътуващите шъто̀куа, които кръстосвали Америка, тази Америка, същата, дето сме сега, едновремешни поредици популярни беседи, целящи да поучават и развличат, да обогатяват духа и да носят култура и просветление за слуха и мисълта на слушателя. Шъто̀куа били изместени от по-бързо развиващите се радио, кино и телевизия, но на мен ми се струва, че промяната не е била изцяло напредък. Може би поради нея потокът на националното съзнание сега се движи по-бързо и е по-широк, но като че е по-малко дълбок. Старите канали не могат да го съберат и от търсенето на нови по бреговете сякаш изникват разруха и опустошение. В тази шъто̀куа искам не да прокарам нови канали за съзнанието, а просто да покопая по-дълбоко в старите, които са затлачени с отломките на изтъркани мисли и твърде често повтаряни баналности. „Какво ново?“ е интересен и разширяван вечен въпрос, но ако само той те занимава, ще стигнеш единствено до безкраен парад на тривиалното и модното — тиня на утрешния ден. Бих искал вместо това да се заема с въпроса: „Кое е най-доброто?“, въпрос, който прониква по-скоро в дълбочина, отколкото на ширина, въпрос, чиито отговори като че имат свойството да отмият и отнесат тинята по течението. Има ери в човешката история, в които каналите на мисълта са били издълбани твърде дълбоко и никаква промяна не е била възможна, нищо ново не се случвало и „най-доброто“ е било въпрос на догма, но положението сега нс е такова. Сега потокът на нашето обществено съзнание сякаш заличава собствените си брего-ве, загубил е основното си направление и цел, наводнява низините, изолира височините и ги откъсва една от друга без всякаква друга цел, освен да разхищава собствения си вътрешен заряд. Известно удълбочаване на канала като че е желателно.
Пред нас другите пътници, Джон Съдърленд и жена му Силвия, са спрели на крайпътната излетна площадка. Време е да се поразтъпчем. Докато спирам машината си до тях, Силвия сваля каската и разтръсква косите си, а Джон вдига своето „БМВ“ на стойката. Не говорим нищо. Били сме заедно на толкова много пътешествия, че с един поглед разбираме какво е настроението на всеки един. В момента сме просто спокойни наблюдатели.
Пейките за излетници са пусти в тоя утринен час. Цялото място е само за нас. Джон минава през тревата до една чугунена помпа и започва да помпа вода, за да пие. Крис бавно крачи под няколко дървета отвъд тревясалата могилка към малко поточе. Аз просто гледам.
След малко Силвия сяда на дървената пейка и изпружва крака, вдига ги — ту единия, ту другия, — без да поглежда нагоре. Продължителното мълчание за нея означава униние и аз споменавам това. Тя вдига поглед и отново го свежда.
— Мисля си за всички ония хора в колите, дето идваха насреща ни — казва тя. — Първият изглеждаше така тъжен. А после следващият имаше точно същия вид, и после следващият, следващият, всички бяха еднакви.
— Те просто отиваха на работа.
Тя схваща точно, а и тук нямаше нищо необикновено.
— Нали разбираш, работа — повтарям. — Понеделник сутрин. Полузаспали. Кой отива на работа в понеделник сутрин с усмивка?
— Просто защото изглеждаха така отнесени — казва тя. — Като да бяха всичките мъртви. Като погребално шествие — после отпуска и двата крака и остава така.
Разбирам какво иска да каже, но логически то не издържа. Човек работи, за да живее, и точно това правят те.
— Наблюдавах блатата — казвам. След малко тя поглежда към мен:
— Какво видя?
— Имаше цяло ято червенокрили косове. Вдигнаха се внезапно, когато минахме край тях.
— О!
— Зарадвах се, че ги видях отново. Те свързват нещата, мислите и останалото. Нали разбираш?
3