Това негово описание може да звучи като взето от друг свят, но най-чуждата на този свят част от него все още предстои. Това е моята собствена връзка с него. Този въпрос досега се държеше настрана и се прикриваше, но все пак трябва да стане известен.
За първи път го открих по дедуктивен път, изхождайки от една странна поредица случки преди много години. Един петък отидох на работа, а вече си бях изпълнил седмичния план и поради тая причина се чувствувах доволен. По-късно същия ден отидох на гости, където, след като говорих на всички твърде дълго и твърде високо и след като пих прекалено много, полегнах в една задна стая.
Когато се събудих, разбрах, че съм проспал цялата нощ, защото сега бе ден, и си помислих: „Господи, даже не знам името на домакините!“ и се попитах до какво ли неудобно положение щеше да се стигне. Стаята не изглеждаше като оная, в която си бях легнал, но беше тъмно, когато влязох, и трябва да съм бил ослепял от пиене, така или иначе.
Станах и забелязах, че дрехите ми са сменени. Тези не бяха дрехите, които носех предната вечер. Излязох пред вратата, но за моя изненада изходът водеше не към стаи на жилище, а към някакъв дълъг коридор.
Докато вървях по него, имах усещането, че всички ме гледат. На три пъти ме спираха непознати и ме питаха как се чувствам. Като смятах, че имат предвид напиването ми, отговарях, че дори нямам махмурлук, и тогава един от тях се разсмя, но после се овладя.
В една стая в края на коридора видях маса, върху която се вършеше нещо. Седнах наблизо, като се надявах да остана незабелязан, докато си изясня цялата тая работа. Обаче една жена, облечена в бяло, дойде при мен и попита дали знам името й. Прочетох малката табелка, прикачена към блузата й. Тя не видя, че правя това, изглеждаше смаяна и се отдалечи бързешком.
Когато се върна, с нея имаше някакъв мъж, който гледаше право в мене. Седна до мен и ме попита дали знам неговото име. Казах му го и бях изненадан от това, че го знам, така както и те.
— Твърде рано е да става това — каза той.
— Това прилича на болница — обадих се аз.
Съгласиха се.
— Как попаднах тук? — попитах, като си мислех за пиянското събиране. Мъжът не каза нищо, а жената сведе очи. Отговаряха уклончиво.
Мина повече от седмица, докато заключа от обстановката край мен, че всичко преди събуждането ми е било сън, а всичко след това — действителност. Нямаше друга основа за разграничаване на двете освен увеличаващия се куп нови случки, които сякаш противоречаха на пиянските преживелици. Явиха се някои дреболии, като заключената врата, чиято външна страна не можех да си спомня да съм виждал. И едно листче от съда, който ми съобщаваше, че някакъв си човек бил признат за безумен. Мен ли имаха предвид? Най-накрая ми бе обяснено, че „вие сте нова личност“. Но това не бе никакво обяснение. То ме обърка още повече, защото нямах усещането за никаква „стара“ личност. Ако бяха казали: „Вие вече имате нова личност“, щеше да е много по-ясно. Това би подхождало. Те бяха направили грешката да мислят за личността като за някакво притежание, като за кат дрехи, които човек носи или сваля. Но вън от личността какво остава? Малко кокали и плът. Сбор юридически данни може би, но положително не и човек. Костите и плътта и юридическите данни са дрехите, които личността носи, а не обратното.
Но кой е бил старата личност, която те са познавали и чието продължение приемаха, че съм?
Това бе първият намек за съществуването на Федър преди много години. През дните и седмиците, и годините, които последваха, научих много повече.
Той бе мъртъв. Унищожен чрез съдебна присъда, осъществена от високоволтов променлив ток, прокаран през мозъчните му полукълба. Приблизително 800 милиампера в сеанси, дълги от половин до една и половина секунди, са били прокарани двадесет и осем пъти в процес, известен с техническото название „Анихилация ЕС“. Една цяла личност е била ликвидирана без остатък чрез технически безупречно действие, което завинаги след това е определило нашите взаимоотношения. Никога не съм го срещал. Никога няма да го срещна.
И все пак странни останки от паметта му внезапно се сглобяват и разпознават този път и пустинните скали, и нажежения до бяло пясък, заобиколил ни отвсякъде, и настъпва едно чудновато съответствие между спомен и пейзаж и тогава разбирам, че той е видял всичко това. Бил е тук, иначе не бих познал мястото. Трябва да го е видял. И когато ми се случват такива внезапни сливания на видения, и когато си спомням за някои странни фрагменти от мисли, за чийто произход нямам представа, приличам на ясновидец, на медиум, който приема послания от друг свят. Така стоят нещата. Виждам със собствените си очи, виждам и с неговите. Някога те му принадлежаха.