Да се наричат определени правителствени и официални институции „системата“ е правилно, след като тези организации са основани на същите структурни и концептуални зависимости като мотоциклета. Те се поддържат от структурни зависимости дори когато са загубили всякакъв друг смисъл и предназначение. Хората пристигат в някаква фабрика и изпълняват някаква напълно безсмислена задача от осем до пет, без да задават въпроси, защото структурата изисква да бъде така. Няма никакъв злодей, никакъв „лош човек“, който иска от тях да водят безсмислен живот, просто структурата, системата ги принуждава и никой няма желание да се заеме с непосилната задача да я променя само защото е безсмислена.
Но да се унищожи една фабрика или да се въстане срещу едно правителство, или да не се поправи един мотоциклет, защото е система, означава да се атакуват следствията, а не причините; и докато борбата е само срещу следствията, никаква промяна не е възможна. Истинската, самата система е сегашният строеж на нашата систематична мисъл, самата рационалност и ако една фабрика бъде унищожена, а рационалността, която я е създала, бъде оставена, то тази рационалност просто ще създаде друга фабрика. Ако революция свали правителство на една система, но законите на разума на тази система, по които е създадено това правителство, останат непокътнати, то тези закони отново ще се възпроизведат в следващото правителство. Толкова много се приказва за системата. А толкова малко се разбира.
Това е то целият мотоциклет — една система от концепции, изработени от стомана. Няма нито една част в него, нито една форма, която да не е излязла от нечий мозък… Третият клапан е също в ред. Остава още един. Добре ще е да е той… Забелязал съм, че хора, които никога не са работили със стомана, се затрудняват да разберат това — че мотоциклетът е преди всичко духовен феномен. Те свързват метала с дадени форми — тръби, лостове, рами, инструменти, части — все стабилни и неприкосновени неща, и ги приемат главно като физически. Обаче човек, който работи с металорежещи машини или се занимава с леене, или с коване, или със заваряване, разглежда стоманата като нещо, което изобщо не притежава форма. Стоманата може да има всяка форма, която желаете, ако сте достатъчно сръчни, и всяка освен оная, която желаете, ако не сте. Формите като този клапан са нещо, до което стигате, което придавате на стоманата. Стоманата не притежава повече форма от тоя куп стара мръсотия върху двигателя тук. Тези форми до една са излезли от нечия глава. Важно е да се разбере това. Стоманата? По дяволите, дори и стоманата е излязла от нечия глава. В природата няма стомана. Всеки човек от бронзовата епоха би могъл да ви каже това. Всичко, което има природата, е възможност да се създаде стомана. Нищо повече. Но какво е „възможност“? И тя е на някого в главата!… Призраци.
За това всъщност говореше Федър, когато каза, че всичко е в главата. То звучи безумно, ако човек просто скочи и го каже, без да има предвид нещо определено, каквото е един двигател. Но ако се свърже с нещо определено и реално, безумната нотка проявява склонност да изчезне и се вижда, че той може да е казвал нещо важно.
Луфтът на четвъртия клапан е прекалено голям, което и предполагах. Регулирам го. Проверявам запалването и виждам, че все още е точно каквото е нужно, а чукчето и наковалнята не са ерозирали, така че ги оставям на мира, притягам капаците и клапаните по местата им, поставям отново свещите и паля.
Чукането като от клапан е изчезнало, но това засега не означава кой знае какво, докато маслото е все още студено. Оставям го на празен ход, докато прибера инструментите, после се качвам и поемам към една мотоциклетна работилница, за която ни каза един случаен мотоциклетист снощи и където можеше да има обтегач за веригата и нов гумен протектор за стъпенките. Крис сигурно много шава с крака. Неговите стъпенки непрекъснато се износват.
Изминавам две пресечки и все още няма чукане от клапани. Започва да звучи добре, мисля, че е изчезнало. Все пак няма да правя никакви заключения, преди да сме изминали тридесетина мили. А дотогава и сега в момента слънцето е ярко, въздухът прохладен, главата ми е бистра, пред нас има цял ден, почти сме стигнали планините, в такъв ден се радваш, че живееш. Този разреден въздух е виновен. Човек винаги се чувствува така, когато започне да се изкачва на по-високо надморско равнище.