Надморското равнище! Ето защо горивната смес е обогатена. Разбира се, това трябва да е причината. Сега сме на две хиляди и петстотин фута. По-добре ще е да се върна към стандартни жигльори. Необходими са само няколко минути, за да ги поставя. И да отвия малко болтчето за празен ход. Ще се изкачим много по-високо отсега.
Под няколко сенчести дървета намирам „Мотоциклетния магазин на Бил“, но не и Бил. Един минувач казва, че той „може би е запрашил за риба“, а е оставил магазина си широко отворен. Наистина сме в Запада. Никой не би оставил магазин така отворен в Чикаго или Ню Йорк.
Вътре виждам, че Бил е механик от школата на „фотографиращото съзнание“. Всичко разхвърляно. Ключове, отвертки, стари части, стари мотоциклети, нови части, нови мотоциклети, проспекти за продажби, тръбопроводи, всичко е пръснато така нагъсто и в такъв безпорядък, че човек дори не може да съзре плотовете отдолу. Аз не бих могъл да работя при такива условия, но то е просто защото не съм механик с фотографиращо съзнание. Бил може навярно да се обърне и да вземе в ръка който и да било инструмент в тази бъркотия, без да трябва да се замисля къде е той. Виждал съм такива механици. Могат да ви подлудят, докато ги наблюдавате, но те все пак си свършват работата, и то понякога по-бързо. Преместете един инструмент с три инча наляво обаче и ще му отидат дни да го търси.
Бил пристига, като се усмихва за нещо си. Разбира се, има няколко жигльора, за моята машина и знае точно къде се намират. Все пак ще трябва да почакам минутка. Трябва да спазари там отзад няколко части за „Харли“. Излизам с него в една барака отзад и виждам, че продава цяла машина „Харли“ на стари части освен рамата, която купувачът вече има. Продава ги всичките за 125 долара. Съвсем не лоша цена.
Когато се връщаме, аз казвам:
— Доста неща ще знае за мотоциклетите, когато сглоби всичко това.
Бил се смее:
— Това е обаче най-добрият начин да ги научи.
Той има жигльорите и протектор за стъпенка, но не и обтегач за верига. Поставям гумения протектор и жигльорите. Извеждам машината от празен ход и карам обратно до хотела.
Силвия, Джон и Крис тъкмо слизат по стълбите с нещата си, когато пристигам. Лицата им показват, че и те като мен са в добро настроение. Отправяме се по главната улица, намираме ресторант и си поръчваме по един стейк за обяд.
— Това е един чудесен град — казва Джон, — наистина чудесен. Изненадан съм, че са останали още такива. Разгледах навсякъде тая сутрин. Имат каубойски барове, високи ботуши, катарами от сребърен долар, „Ливайс“, широкополи шапки „Стетсън“, всичко… и истинско. Не просто търговски сувенири… В бара на другата пресечка тая сутрин ме заговориха, като че съм прекарал тук целия си живот.
Поръчахме по бира. От табелката с подкова на стената разбирам, че сме в царството на бира „Олимпия“ и поръчвам от нея.
— Трябва да са си помислили, че съм дошъл от някое ранчо или нещо подобно — продължава Джон. — И един стар човек разправи надълго и широко как нямало да даде нищичко на проклетите момчета, а на мен действително ми беше забавно. Ранчото щяло да остане на момичетата, защото проклетите момчета изхарчвали всеки цент, който им падне, в „При Сузи“ — Джон избухва в смях. — Съжалявал, че въобще ги е отгледал и така нататък. Мислех си, че всички тия неща са изчезнали преди тридесет години, но още ги има.
Сервитьорката пристига със стейковете и ние се нахвърляме върху тях. Работата по мотоциклета ми е отворила апетит.
— Нещо друго, което би трябвало да те интересува — обажда се Джон. — Те говореха в бара на Боузмън, където отиваме. Казаха, че губернаторът на Монтана имал списък на петдесет радикално настроени преподаватели от колежа Боузмън, които се готвел да уволни. Но загинал в самолетна катастрофа.
— Това бе много отдавна — отговарям аз. — Стейкът е наистина хубав.
— Не знаех, че имат толкова радикали в тоя щат.
— Имат всякакви хора в тоя щат — казвам. — Но това бяха крайности на хората от десницата.
Джон си слага още малко сол. Казва:
— Някакъв вашингтонски коментатор се добрал до това и го пуснал в колонката си във вчерашния вестник, затова всички говореха по този въпрос. Ректорът на колежа потвърдил.
— Отпечатали ли са списъка?
— Не знам. Познаваш ли някой от тях?
— Ако е имало петдесет имена — казвам, — моето трябва да е било едно от тях.
Те и двамата ме гледат с известна изненада. Всъщност не знам много за тая работа. Това, разбира се, е бил той и с известно усещане за фалш по тая причина обяснявам, че „радикал“ в областта Гелатин, щата Монтана, е нещо по-различно от радикал някъде другаде.